Орхан Памук - Името ми е червен

- Миниатюристът с чиста съвест може да се бои днес от хиляди неща - разумно вметна Кара. - И не става дума за миниатюрата, а за рисунката - тя, според нашата вяра е забранената. На творбите на персийските майстори, дори на най-великите хератски майстори са гледали като на украса в полето на страницата, никой не им придирял, тъй като на преден план изпъквали краснописът и изкусността на калиграфа. Всъщност колцина забелязват нашите миниатюри? Ала когато творим по подобие на франкските майстори, рисунката ни, даже детайлът от нея, престава да се възприема като украса и се превръща в истинска рисунка. Нещо, което Свещения коран забранява, а Пророкът ни отхвърля изобщо. И Лелин, и Падишахът ни го разбираха прекрасно. Заради това и бе убит Лелин ми.

- Лелин ти бе убит заради страха си. И той като тебе твърдеше, че рисунките не противоречат на религията, на Корана... А разярените ерзурумци търсеха тъкмо нещо такова, нещо, което да е в разрез с вярата ни. Финяга ефенди и твоят Лелин си бяха лика-прилика.

- И ти уби и двамата, така ли? - запита Кара.

Помислих, че ще ме удари, но ме осени мисълта, че новият мъж на красивата Шекюре съвсем не е недоволен от убийството на Лелин. Нямаше да ме удари, а и да го стори, това едва ли вече имаше някакво значение.

- Всъщност Падишахът ни искаше книга в духа на франкските майстори - упорствах аз, - а Лелин ти искаше книга, предизвикваща всички, омърсена от страха да не се съгреши. За да се перчи с нея. Изпитваше робска възхита от франкските творби, които бе видял по време на пътуванията си, твърдо вярваше в глупостите, наричани перспектива и портрет - тълкуваше ги пред нас, както вероятно и пред тебе.

Ако питаш мене, в тази книга няма нищо вредно, нищо, противоречащо на вярата ни... И той прекрасно го знаеше, но му харесваше да създава впечатлението, че подготвяната от него книга е опасна... Да изпълнява рискована мисия със специалното позволение на Падишаха ни за него бе толкова значимо, колкото прехласването по франкските творби. Ако бяхме нарисували, да речем, картина за окачване на стената, да, това щеше да е грях. Но в нито една от рисунките за онази книга не открих безбожие, ерес, дори сянка на противоборство с религията ни. А вие?

Очите ми бавно губеха силата си, но слава на Аллах, успях да видя, че въпросът ми ги разколеба.

- Не можете да решите, нали? - попитах не без удоволствие.

- Дори и тайничко да сте смятали, че рисунките ни съдържат намек от греховна мисъл или сянка на безбожие, вие никога не бихте си го признали, защото това би означавало да признаете правотата на нашите ерзурумски врагове, на нашите обвинители. От друга страна как ще твърдите, че сте кристално чисти, като това означава да се отречете от главозамайващата гордост, от високомерното самочувствие, че сте съпричастни с нещо тайнствено, загадъчно и забранено? Знаете ли кога аз за себе си разбрах, че съм се главозамаял? Когато в полунощ доведох в текето горкия Финяга ефенди! Доведох го тук, понеже докато обикаляхме улиците, премръзнахме. Пък ми и беше драго да види развалините на тази еретична дервишка обител и дори по-лошо, да усети благоразположението ми към нея. Като разбере, че съм последният представител на един разпръснал се орден, прочут с педерастията, наркоманията и разбойничеството си, горкият Финяга ефенди можеше да се стресне от мене, да ме зауважава повече и от страх да си затвори устата, поне така се самозалъгвах. Случи се тъкмо обратното. На нашия безмозъчен приятел от детството никак не му допадна това място. И си въобрази, че точно тук е най-удобно да заговори за внушените от Лелин ти обвинения в еретизъм. В началото приятелят ни от чирашките години го удари на молби: „Помогни ми, убеди ме, че няма да идем в Ада, та поне тая вечер да спя спокойно!“, сетне заплашително изрече: „Това ще приключи зле!“ Заяви, че последната рисунка доста се различава от повелите на Падишаха ни, че той не би ни го простил, че слуховете няма как да не стигнат до ушите на ерзурумския ваиз ходжа. Нямаше как да го убедя, че всичко е като в земен рай. Беше пределно ясно, че ще съобщи на тъпоглавите си приятели, поклонници на ерзурумския ваиз ходжа, дочутите от Лелин ефенди глупотевини, че ще преувеличи опасността от обругаване на религията, от миловидното изобразяване на дявола, и че няма начин да не му повярват. Знаете, заради вниманието, с което ни удостоява Падишахът, завижда ни не само ехли хърефа, завиждат ни всички занаятчии. И те с нескривано задоволство ще заявят: МИНИАТЮРИСТИТЕ БОГОХУЛСТВАТ! И клеветата щеше да се окаже истина, заради сътрудничеството между Лелин ефенди и Финяга ефенди. Казвам клеветата, защото изобщо не повярвах на изреченото от нашия събрат Финягата за книгата и последната рисунка. Тогава още оправдавах за всичко покойния Лелин. Дори намирах за напълно уместно това, че Падишахът ни пренасочи благоволението си от Майстор Осман към Лелин ефенди, вярвах, колкото си вярваше самият той, в безкрайните му приказки за франкските майстори и техните творби. Вярвах най-искрено, че ние, османските миниатюристи, можем без да се сговаряме с дявола, да усвоим, доколкото желаем, нещичко от франкските майстори, от най-доброто, което сме опознали по време на пътешествията си, и че това не ни заплашва с нищо. Животът ми изглеждаше лек и след Майстор Осман възприех покойния ти Лелин като нов баща в новия свой живот.