Орхан Памук - Името ми е червен

- Казвай веднага - разпореди се Кара, - как се срещнахте оная вечер с Финяга ефенди? И те оставяме.

- Връщах се от кафенето към къщи, а насреща ми - Финяга ефенди. Беше разтревожен, унил. В първия миг ми дожаля за него. Но сега ме оставете, после ще ви разправям. Окото ми се замъглява.

- Веднага не може да се замъгли - вещо отвърна Кара. - Повярвай ми, Майстор Осман различи отрязаните ноздри на коня след като си прободе очите.

- Горкият Финяга ефенди каза, че иска да поговорим, че вярва само на мене.

Сега обаче жалех не него, себе си.

- Ако си кажеш всичко, преди да се накървят очите ти, на заранта ще можеш още веднъж да се насладиш на света - рече Кара. - Виж, дъждът спря.

- Предложих на Финяга ефенди да се върнем в кафенето, но видях, че това не му се понрави, дори го уплаши. Тогава за първи път осъзнах колко се е откъснал от нас Финяга ефенди, с когото сме заедно двайсет и пет години, още от нашето чиракуване. През последните осем-девет години, откак се беше оженил, само го мярках в придворната работилница, но дори не знаех върху какво работи... Каза, че е видял последната рисунка. Била голям грях. От който никой от нас няма да се измъкне. Каза, че всички ще горим в Ада. Беше силно обезпокоен, уплашен; чувстваше се като човек, неволно извършил голям грях.

- Какво означава голям грях?

- Когато му зададох този въпрос, той изненадано ококори очи, сякаш казваше - нима не знаеш? Тогава си рекох, че и другарят ни от чирашките години се е посъстарил като нас. Каза, че горкият Лелин ефенди най-дръзко бил използвал в последната рисунка перспективата. Всичко било по франкски маниер - изобразеното не било според замисъла, придаден му от Аллах, а според това, как го виждат очите ни. Този бил първият голям грях. Вторият грях - че Падишахът ни, наместник на исляма, и някакво си куче били с еднаква големина. Третият грях - че и дяволът бил нарисуван в същата големина, а и изглеждал направо миловидно. Ала най-голямото ругателство било, че Падишахът ни бил нарисуван в едър план със всички подробности на лицето му, както е според изискванията на франкския стил. Както е у идолопоклонниците... Както е у християните, които не са се отърсили от идолопоклонническите си привички и увесват по църковните стени „портрети“, та да им се кланят. Финяга ефенди знаеше точното значение на думата „портрет“, бе я научил от твоя Лелин, и справедливо вярваше, че портретуването, този най-голям грях, вещае краят на мюсюлманската рисунка. Наговори ми всичко това, докато бродехме по улиците - така и не отидохме в кафенето, понеже там, според него, хулели ваиз ефенди и нашата вяра. От време на време спираше и, сякаш търсейки моята подкрепа, ме питаше възможно ли е всичко това, няма ли изход, ще горим ли в Ада? Разкайваше се, измъчваше се, но някак все не можех да му повярвам. Като всеки измамник, и той се преструваше, че се измъчва.

- И как разбра?

- С Финяга ефенди се знаем от деца. Той е доста праволинеен, ала безропотен, безличен, безцветен. Като орнаментите си. А срещу мене сякаш стоеше човек по-глупав, по-простодушен и по-фанатичен от него, макар и повърхностен.

Бил е близък с ерзурумците - припомни Кара.

- Никой мюсюлманин не би се измъчвал толкова, ако е извършил греха си неволно - отвърнах. - Добрият мюсюлманин знае, че Аллах е справедлив и отчита подбудите на рабите си. Само безмозъчният вярва, че ще иде в Ада, ако неволно е хапнал свинско. Истинският мюсюлманин знае, че страхът от Ада върши работа не когато застрашава него, а останалите. Всъщност Финяга ефенди целеше да сплаши мене. Най-вероятно по внушение на Лелин ти - но чак тогава го осъзнах. Кажете ми сега, скъпи мои братя миниатюристи, ама честно, накървиха ли се очите ми, помътняха ли?

Поднесоха лампата към лицето ми и внимателно, с угрижеността на лекари заизследваха очите ми.

- Като че няма промяна.

Нима последната ми гледка от този свят щяха да са тримата, вперили очите си в моите? Осъзнах, че до края на дните си не ще забравя тия мигове и продължих да разказвам не защото съжалявах за стореното, а защото не ме напускаше надеждата:

- Твоят Лелин внуши на Финяга ефенди, че върши нещо забранено. Покриваше последната рисунка, като оставяше открито само по някое ъгълче от нея за всекиго от нас и там ни караше да рисуваме, без да знаем цялостната рисунка... Придаваше на работата ни тайнственост и загадъчност, внушаваше ни страх от греха. Пръв той, а не ерзурумците, които в живота си не са помирисвали илюстрирана книга, предизвика у нас и нечистоплътните подозрения, и безпокойството от греха. Но има ли от какво да се бои един миниатюрист с чиста съвест?