Орхан Памук - Името ми е червен

Когато отвърнах на целувката му с целувка, той ужасно се разгневи и яростно ме заудря. Останалите обаче го възпряха. Бяха станали нерешителни. Взеха да се посбутват и това вбеси Кара. Сякаш не се гневяха на мене, а на посоката, в която бе тръгнал животът им, и копнееха да си отмъстят на целия свят и на всички.

Кара измъкна нещо от пояса си; дълга игла със свръхостро връхче. Сведе я към очите ми; с движението, с което се избожда око.

- Преди осемдесет години, при падането на Херат великият Бехзад, майсторът на майсторите, след като осъзнал, че всичко е свършено и за да не го принуждават да рисува в чужд маниер, с достойнство се самоослепил - изрече Кара. - Бавно вкарал иглата в окото си, сетне я измъкнал и скоро след това Аллах изпратил великолепната си тъмнина на своя любим раб, на изключително талантливия миниатюрист. Тази игла стигнала от Херат в Табриз заедно с вече слепия и впиянчен Бехзад, а шах Тахмасб подарил иглата и легендарното „Шахнаме“ на бащата на Падишаха ни. Отначало Майстор Осман не проумяваше защо е дарена иглата. Но днеска разбра, че в този жесток подарък се крият и зложелателство, и справедлива логика. И разбирайки, че Падишахът ни е поръчал портретът му да бъде пресъздаден по франкски маниер, а вие, неговите най-любими чеда, сте го предали, снощи в хазната, също като Бехзад, Майстор Осман прободе окото си с иглата. Дали да не те ослепя, мерзавецо, задето влечеш към погибел придворната работилница, на която Майстор Осман посвети целия си живот?

- И да ме ослепиш, и да не ме ослепиш, в края на краищата за нас тук повече място няма - отвърнах. - И да ослепее Майстор Осман, и да умре, ние, подчинявайки се на своята вътрешна необходимост, пак ще рисуваме по своему, със своите си несъвършенства дори и под франкско влияние; рано или късно все ще се сдобием с някакъв стил, ала това вече няма да сме ние, а някакви подражатели на самите себе си. Ако пък рисуваме като старите майстори, ако изразяваме себе си, рисувайки само като тях, Падишахът ни, който обърна гръб дори на Майстор Осман, ще ни подмени с други. Никой не ще ни погледне, единствено ще бъдем осъждани. А погромът над кафенето още повече утежнява нещата: Защото и тая работа ще стоварят връз нас, миниатюристите, надигнали глас срещу ваиз ефенди.

Опитвах се да внуша, че от враждите помежду ни нямаме никаква полза. Дори не възнамеряваха да ме слушат: Бяха разтревожени и вярваха, че ако до сутринта разнищят нещата и посочат виновника, независимо той ли е виновникът в действителност, или не, ще избегнат изтезанията, а в придворната работилница всичко ще продължи постарому.

Останалите обаче не одобряваха рискования ход на Кара. Ами ако се разбере, че виновникът е друг и до ушите на Падишаха ни стигне, че напразно са ме ослепили? Плашеше ги сближаването на Кара с Майстор Осман и дръзките думи, с които говореше за него. Опитваха се да избутат иглата, тъй гневно насочена от Кара към окото ми.

Кара се обезпокои така, сякаш са му отнели иглата, а ние сме се споразумели помежду си. Настъпи блъсканица. В стремежа си да се отдалеча от надвисналата над очите ми игла, повдигнах брада и отметнах глава назад.

Всичко стана толкова шеметно, че в първия миг дори не осъзнах какво се е случило: Усетих силна, пронизваща болка в дясното си око; за миг челото ми изгуби чувствителност. Сетне всичко се върна постарому, но ужасът вече беше обзел душата ми. Онзи, другият, беше отдръпнал лампата, ала все пак видях с каква решимост заби иглата, този път в лявото ми око. Иглата, която успя да грабне от Кара; беше по-внимателен, по-прецизен. Изобщо не шавнах, усетих жегването от проникването на иглата. Цялата ми глава се вцепени, но тази безчувственост се оттегли с измъкването на иглата. Оглеждаха ту очите ми, ту връхчето на иглата. Сякаш не вярваха в случилото се. Когато осъзнаха ужаса на сполетялата ме беда, ръцете им разхлабиха хватката.

Закрещях, какво ти крещях, направо виех, но не от болка, а защото проумях какво ми се случи.

Колко съм крещял, не зная. Моят крясък Първоначално успокои не само мене, а и тях. Моят глас ни сближи.

Моят крясък обаче не спираше и това ги притесни. Все още не усещах никаква болка. Но не спирах да мисля, че иглата прободе и двете ми очи.

Не бях ослепял. Все още виждах, слава на Аллах, ужаса и тъгата, с която ме наблюдаваха, различавах нерешителните им сенки, мятащи се по тавана на текето. Това и ме зарадва, и ме обезпокои силно.

- Оставете ме! - изкрещях. - Оставете ме още малко да погледам.