Орхан Памук - Името ми е червен

Забравихте ме, нали? Повече няма да крия, поне от вас, че съм тук. Защото изпитвам едва сдържана необходимост да отприщя гласа, който напира отвътре. Понякога го възпирам с усилие, струва ми се, че хрипкавостта му би ме издала. Понякога успявам да го прокудя, но и тогава думите, които неволно изричам, разкриват моето второ аз - вероятно сте забелязали. Ръцете ми се разтреперват, пот избива по челото ми и се сепвам веднага - това са нови издайнически знаци.

А колко щастлив съм тук! Седим си с моите събратя, утешаваме се взаимно и си припомняме неща с двайсет и петгодишна давност, като се връщаме все към красивото и приятното в рисуването, не към враждите. Седим си с чувството, че е дошъл краят на света, гледаме се умилено, с насълзени очи, а нашите спомени за доброто старо време напомнят вълненията на харемски жени.

Сравнението заимствах от Кирманлъ Абу Саид - в историята на Тимуровите синове той включва и разкази за старите ширазки и хератски майстори. Преди сто и петдесет години шах Джихан, владетел на Каракоюнлу, сразил воюващите помежду си малки армии на ханове и шахове от рода на Тимур, завладял страните им, ширнал се на Изток, прекосявайки с победоносните си тюркменски войски цяла Персия, най-накрая, в Естарабад, сразил Ибрахим, внук на шах Рух, син на Тимур, завладял Гурган и повел войските си към хератската крепост. Според историографа Кирманлъ този мощен удар, нанесен на непобедимия Тимуров род, управлявал половин век не само Персия, а и половината свят - от Индия до Византия, - предизвикал такава трагедия и разруха, че обсадената хератска крепост се превърнала в същински ад. Историографът Абу Саид със странно удоволствие припомня на читателите как Джихан, шах на Каракоюнлу, безжалостно изтребил до крак Ъшуровия род в завзетите крепости, подбрал си за своя харем жени от харемите на шахове и принцове, разделил миниатюристите и най-коравосърдечно принудил част от тях да заработят като чираци при собствените му майстор-миниатюристи; в този си раздел историята на Абу Саид описва как шахът и неговите воини се опитват да сломят врага в крепостните кули, как сред перата и боите в придворната работилница миниатюристите чакат предизвестения зловещ край на обсадата - авторът едно по едно изброява имената им, като изтъква, че са тачени в целия свят и никога не ще бъдат забравени; днес обаче, продължава разказа си историографът, миниатюристите, осъдени на забрава, се прегръщат с насълзени очи като харемските жени на шаха с едничката останала им утеха да си припомнят прежните щастливи дни.

Та и ние тъй, подобно на нажалените харемски жени си припомняхме как някога Падишахът, приемайки поднесените от нас пъстро украсени кутии, огледала и чинии, изографисани щраусови яйца, изрязани от хартия творения, отделни рисунки, забавни албуми, тестета карти и книги, най-искрено засвидетелстваше обичта си към нас и по празниците ни даряваше кожени кафтани или кесии, пълни с пари. Де са днес ония работливи, измъчени, задоволяващи се с толкова малко миниатюристи? Те не се затваряха по домовете си, тормозени от завистта (сакън, да не научи някой какво работя!), от безпокойството (не бива никой да узнае за извънредната ми поръчка!), а всекидневно идваха в придворната работилница. Де са онези предишни скромни миниатюристи, цял живот най-старателно изпилващи орнаментите по дворцовите стени, листенцата по дърветата и седемлистната степна трева по пустеещите места върху листа - чак след продължително вглеждане можеше да се открие колко различен е всеки от тях? Де са посредствените майстори които никога не завиждаха, а приемаха като височайша мъдрост и справедливост това, че на едни Аллах е дал талант и умение, а на други - търпение и смирение? Припомнихме си някои от по-възрастните майстори - гърбушкото, дето непрекъснато се усмихваше, вечно пияният фантазьор, както и онзи, дето не спираше с опитите да ни обвърже със своята щерка, която така и не бе успял да задоми; възкресихме позабравени подробности от чирашките години, от първите ни години като майстори в придворната работилница.

Имахме един леко кривоглед рамкьор, който докато рамкираше страницата, допираше езика си в бузата - в дясната, като теглеше линия вляво и в лявата, ако линията отиваше вдясно. Имахме един дребничък, хилав миниатюрист - сбъркаше ли нещо в оцветяването, първо го избиваше на кикот, след което започваше да си дудне: „Търпение, ей, търпение, търпение.“ Имахме един седемдесетгодишен майстор-илюминатор, който с часове дърдореше с подвързвачите от долния етаж и твърдеше, че размазаното върху челото червено мастило преустановява стареенето. Имахме един майстор нервняк, който неспирно проверяваше гъстотата на боята върху собствените си нокти, ала това все не го задоволяваше, та току привикваше някой чирак, за да вапса и неговите нокти. Имахме един дебел миниатюрист, той пък ни разсмиваше, докато несъзнателно галеше брадата си с пухкавите заешки крачета - с тях се събираше златният прашец, останал след нанасяне на позлатата. Де ли са всичките тия събратя сега?