Орхан Памук - Името ми е червен

По някое време съвсем се обърках. Мислих дълго, заслушан в дъжда. Сетне, като човек, откъснал се от тълпата, за да връчи прошението си на яздещия своя кон владетел и на неговия везир, се приближих към Щъркела и Кара. Поведох ги през тъмната софа, през широката врата към онова ужасяващо място, било някога кухня. Попитах ги дали са изнамерили нещо между руините; естествено, че не бяха. Нямаше и следа от казаните, от кухненската посуда, от духалото, ползвани някога за приготвяне на храна за скиталците и бедняците. Не бях разчиствал изобщо това ужасяващо място, покрито с паяжини, прах, кал, котешки и кучешки изпражнения и всевъзможни отломки. Вътре винаги, знам ли откъде, фучеше шеметен вятър, който отслабваше светлината на лампата; сенките ни ту избледняваха, ту потъмняваха.

- Търсихте, ама така и не успяхте да намерите моята тайна хазна - казах.

Ползвайки умело дланта си като метла, заразчиствах пепелта от развалината, представлявала преди трийсет години огнище, хванах железния капак на откроилата се фурна за ръкохватката и я дръпнах - капакът изскърца. Задържах лампата пред отвора на фурната. Никога не ще забравя как Щъркела се хвърли, и изпреварвайки Кара, грабна кожените вързопи. Искаше му се да ги отвори още тук, пред фурната, но аз се върнах в голямата стая, Кара, който се побоя да ме остави сам, тръгна подире ми, Щъркела ни последва също с тънките си и дълги крака.

Когато от вързопа изникнаха чистите ми вълнени чорапи, фините ми шалвари, червените ми гащи, най-изискания ми минтан, копринената ми риза, бръсначът ми, гребенът ми и останалите лични вещи, те се разколебаха. От втория тежък вързоп Кара измъкна петдесет и три венециански алтъна, тайната ми тетрадка с образци и укритите между страниците й крадени през последните години от придворната работилница златни вараци, безсрамните рисунки - някои правени от мене, други сбирани оттук-оттам, кичур от бялата коса на мама и пръстена с ахат, спомен от нея.

- Ако бях убиец, както си мислите - казах с глупашка самоувереност, - в тайната ми хазна, вместо тези неща, щеше да е последната рисунка.

- Защо всичко това бе там? - попита Щъркела.

- Когато хората на Главния бостанджъ претърсваха дома ми, както са претърсвали и твоя, най-безсрамно отмъкнаха два от алтъните, които трупам цял живот. Рекох си, че заради гнусния убиец, е напълно възможно пак да претърсят дома ми и явно съм бил прав. Ако последната рисунка беше у мене, щях да я скрия там.

Сбърках, изричайки последната фраза, ала все пак усетих как се поуспокоиха и престанаха да се боят, че ще им прережа гърлата в някой тъмен ъгъл. И вие ли ми повярвахте?

Този път обаче душата ми се изпълни с безпокойство: Не я притесняваше това, че приятелите ми миниатюристи, с които се знаех от детството, бяха видели как трупам скъпернически парите си и укривам спечелените алтъни, че разкриха безсрамните ми рисунки и тетрадката с образците. Чувствах се угнетен, защото в този тежък момент самият аз разкрих пред приятелите си миниатюристи всичко. Толкова лесно може да разкрие тайната си само безгрижен човек.

- И все пак - рече подир време Кара - трябва да решим какво ще говорим по време на изтезанията, ако Майстор Осман, без да каже и дума, без да посочи някого от нас, ни предаде на Главния бостанджъ.

Усетих как ни обгърна някакво лекомислие, някаква апатия. В светлината на лампата Щъркела и Пеперудата гледаха безсрамните рисунки в тетрадката ми. Бяха изпаднали в някакво арогантно настроение, бяха дори плашещо щастливи. Досещах се коя рисунка разглеждат, прищя ми се пак да я видя, станах, изправих се зад тях и мълком, с вълнение се вгледах в собствената си безсрамна творба така, сякаш възкресявах щастлив спомен от миналото. Към нас се присъедини и Кара. Това, че и четиримата гледахме рисунката, кой знае защо, ме поуспокои.

- Равни ли са изобщо слепият и зрящият? - попита след дълго мълчание Щъркела.

Дали не намекваше, че удоволствието да виждаме, пък било то и едно безсрамие, е висш дар от Аллах? Щъркела обаче изобщо не проумяваше тия неща, не бе чел Свещения коран. Знаех, че старите хератски майстори често са си припомняли този айят. Големите майстори са ползвали същите думи като аргумент срещу враговете на живописта, понеже според нашата вяра рисуването е забранено и в Съдния ден художниците ще бъдат пратени в Ада. До настоящия вълшебен миг не бях чувал Пеперудата да произнася толкова искрено тия слова.

- Би ми се искало да пресъздам в рисунка, че не са равни слепият и зрящият!