Орхан Памук - Името ми е червен

След дългото среднощно пътуване в търсене на изоставенето теке, вдигнахме на крак всички кучета в махалата, която и без друго изглеждаше пуста. В една-две каменни къщи просветнаха лампи, ала едва четвъртата врата, на която потропахме, се отвори и някакъв чичка, явно обитател на теке, който зяпна пред светлината на лампата ни, сякаш виждаше вампири, ни обясни как да открием изоставеното теке; дори не си подаде носа на дъжда, който се усилваше, ала с голямо удоволствие ни изпрати с пожеланието да се пазим от джинове, зли духове и вампири.

В градината на текето ни пресрещнаха дъхът на изгнили листа и тишината на гордите кипариси, които не обръщаха никакво внимание на дъжда: Когато очите ми привикнаха с тъмнината, зърнах дървената стена на текето, натаманих окото си в една пролука на прозоречния кепенк и видях плашещата сянка на човек, който озарен от светилник извършваше, или се правеше, че извършва, намаз.

Дали да прекъсна намаза и да отворя, или да ги оставя на дъжда, докато си приключа молитвата? Когато разбрах, че ме наблюдават, аз без да обръщам внимание, продължих намаза докрай. Отворих, зърнах нашего брата - Пеперудата, Щъркела и Кара, и нададох радостен вик. Развълнувано прегърнах Пеперудата.

- Какво ни дойде на главата, какво! - изстенах аз и зарових глава в рамото му. - Какво искат от нас? Защо ни изтрепват?

Личеше им, че са разтревожени от същата уплаха, която спохожда отделилите се от стадото - в творческия си път неведнъж бях откривал как тази уплаха спохожда всеки един от миниатюристите. Ето, дори в текето се държаха плътно един от друг.

- Не се плашете - рекох. - Тук можем да се укриваме с дни.

- Казваш да не се плашим, ама човекът, от когото трябва да се плашим, е може би сред нас - отвърна Кара.

- Същите мисли плашат и мене - отвърнах. - Чух слуховете.

Според разпространяваните от Главния бостанджъ слухове, стигнали и до гилдията на миниатюристите, един от нас, дето каталясваме от работа по книгата, която вече не е никаква тайна, е убил и горкия Финяга ефенди, и Лелин ефенди.

Кара попита колко рисунки съм направил за книгата на Лелин.

- Най-напред беше дяволът. Нарисувах му го тъй, както са ги рисували в придворните работилници на Аккоюнлу. За медаха нарисувах двама абдали. Предложих на Лелин ти да ги включи в книгата си, убедих го, че и дервишите имат място в страната на османлиите.

- Това ли е всичко? - попита Кара.

И надменно се отправи към вратата с вид на човек, спипал чирака в кражба, донесе отвън свитък с измокрени от дъжда листове и ги тури пред нас, тримата миниатюристи, както котката донася на рожбите си ранено птиче.

Познах ги още докато бяха в ръката му: Рисунките, които изнесох тая вечер от нападнатото кафене. Дори не попитах как са се вмъкнали в дома ми и са ги взели. Най-покорно аз, Пеперудата и Щъркела взехме да му показваме кой коя рисунка е изработил за покойния медах. Накрая остана един кон, един красив кон със сведена шия. Повярвайте ми, нямах никаква представа, че е рисуван такъв кон.

- Не си ли правил ти този кон? - попита Кара, досущ като учител с показалка в ръка.

- Не съм го правил аз.

- А в книгата на Лелин?

- И онзи кон не е мой.

- По стила излиза, че конят е твой. Разбра го и Майстор Осман.

- Аз нямам стил. Не го казвам, за да се перча, че се възправям срещу ветровете, задухали напоследък. Не го казвам и за да докажа своята невинност. Казвам го, защото да притежаваш стил, според мене, е по-лошо, отколкото да си убиец.

- Значи твоите творби по нищо не се отличават от рисунките на старите майстори и на останалите миниатюристи?

Усмихнах му се. Заговори неща, които, струва ми се, отдавна са ви известни. Изслушах доста внимателно как Падишахът ни и Главният хазинедар търсят начин да спрат престъпленията, как като влезли в хазната на най-голямото чудо - Ендеруна, през трите дни, отпуснати на Майстор Осман огледали посредством „стил недиме“ носовете на безброй коне в онези недосегаеми книги. В живота на всекиго идва време, когато разбира, че е изживял нещо, което няма да забрави задълго: Валеше печален дъжд. Пеперудата, стиснал кинжала си, бе натъжен, сякаш дъждът го измъчваше. Пеперудата - задната част на ризницата му беше по-бяла и от брашно - решително обикаляше с лампа в ръка текето. По стените като привидения се разхождаха сенките на моите братя майстор-миниатюристи, които аз толкова обичах! Бях щастлив, че съм миниатюрист.