Орхан Памук - Името ми е червен

- Съзнаваш ли какво щастие е с дни да съзерцаваш вълшебствата на старите майстори, редом с Майстор Осман? - попитах Кара. - Целуна ли те? Погали ли красивото ти лице? Улови ли ръката ти? Не те ли омаяха и талантът, и познанията му?

- Наред с вълшебствата на старите майстори той ми разкри какъв е стила ти - отвърна Кара. - Научи ме, че стилът не е самостоятелен избор на миниатюриста, а е някакво тайно несъвършенство, белязало миналото му, неговите позабравени спомени. Научи ме, че сега, когато из цял свят се разпространяват франкските стилове, тъкмо несъвършенствата, слабостите, дефектите, от които по-рано миниатюристите се срамували и ги избягвали, за да не се отличават от старите майстори, днес биват гордо определяни като „индивидуална особеност“, като „стил“. И тъй като доста глупаци се перчат със своите несъвършенства, светът ще става все по-многоцветен, ала и по-глупав, и, разбира се, все по-несъвършен.

Кара изрече това с нескривана гордост, демонстрирайки, че и той е един от новоизлюпените глупаци.

- Майстор Осман обясни ли ти, че от години рисувам безукорно носовете на стотици коне за книгите на Падишаха ни? - обърнах се към Кара.

- Майстор Осман ви е обичал и ви е биел, разбира се, още от детските години, бил е и ваш баща, и ваш възлюбен, така че е неспособен да осъзнае, че ви оприличава на себе си, че ви оприличава един на друг. Той не иска вие да притежавате стил, той иска придворната работилница да притежава стил. Преклонението ви пред него засенчва несъвършенставата, извиращи от душите ви, нестандартното, различното у вас. И когато ти се случи да рисуваш други страници за други книги, които Майстор Осман няма начин да види, рисуваш коня, дето ти е легнал на душата от години.

- Покойната ми майка бе доста по-умна от баща ми. Една вечер, когато разплакан й заявих у дома, че повече няма да се върна в придворната работилница, уплашен от побоищата, от ударите с линийките не само от страна на Майстор Осман, но и от другите изнервени майстори, решени да ни турят на място, мама ми каза, че на света има два типа хора: Потиснати - от изядения в детството бой. Те си остават потиснати цял живот - тъй рече покойната ми майка. Защото, както и става, боят е убил дявола в душите им. Но има и щастливци - те, много преди боят да убие дявола в душите им, се противопоставят на гнетящото ги възпитание. Те така и не смогват да заличат неприятните детски спомени, ала понеже се научават да съжителстват с дявола - ама това не го казвай никому, рече мама, - те стават по-лукави и от лукавия, разпознават невежия, сприятеляват се с лекота, различават неприятеля, усещат навреме, че зад гърба им се плетат интриги, а аз бих добавил, че се справят по-добре и с рисуването. Веднъж Майстор Осман ми удари такъв шамар, задето бях нарушил хармонията на клоните в едно дърво, че пред очите ми, изливащи горчиви сълзи, изникна цяла гора. Как не виждаш несъвършенството в края на страницата, каза, и гневно стовари юмрук върху главата ми, сетне нежно взе в ръката си огледало, каза, че трябва да се отървем от привичността на окото, опря бузата си до моята и с огромна любов ми показа едно по едно отразените в огледалото несъвършенства на страницата; никога няма да забравя онази любов, онова отражение. След като пред всички ме бе ударил за назидание с линия през ръцете, цяла нощ плаках в постелята си, а на сутринта целуна същите тези ръце с такава любов, че с любов си повярвах и аз - някой ден ще стана фантастичен миниатюрист. Онзи кон не съм го рисувал аз.

- Ние - имаше предвид и Щъркела - ще претършуваме текето за последната рисунка, открадната от проклетия убиец на Лелин ми. Ти виждал ли си въпросната рисунка?

- Тя не ще бъде приета нито от Падишаха ни, нито от миниатюристите, обвързани със старите майстори, нито от изповядващите исляма - казах и млъкнах.

Думите ми още повече разпалиха апетита му. Заедно с Щъркела преобърнаха текето наопаки. Само веднъж ги доближих, за да улесня търсенето. Показах им трапа в пода на една от дервишките стаи с течащ покрив, хем за да не паднат в него, хем за да го претърсят, ако желаят. Предадох им огромния ключ от стайчето, останал от Шейха, от времето, когато преди трийсет години сподвижниците на текето се разпръсваха и се присъединяваха към бекташите. С нетърпение се вмъкнаха там, ала като видяха, че едната стена липсва и дъждът се излива директно в стайчето, се отказаха да претърсват.

Радвах се, че мнението на Пеперудата е по-различно от тяхното, ала знаех - открият ли и най-дребно доказателство за вината ми, той на мига ще се приобщи към останалите двама. Кара изрази опасението си, че Майстор Осман ще ни предаде на инквизиторите, смяташе, че трябва да сме единни и като едно цяло да се противопоставим на Главния хазинедар. Ето защо се бе сближил с Щъркела. Водеше го не само стремежът да открие убиеца на Лелин си и тъй да поднесе истински сватбен подарък на красивата Шекюре, но и желанието му да вкара османските миниатюристи в коловоза на франкските майстори, та като получи още пари от Падишаха ни, да завърши книгата на Лелин, изработена по подражание на франките (което е по-смехотворно и от охулването). И като капак на тая завера ставаше ясно, естествено, че заради мечтата си да стане Главен миниатюрист (всички смятаха, че Майстор Осман предпочита Пеперудата), Щъркела е готов на всичко за постигане на целта си, готов е да се отърве не само от нас, а и от Майстор Осман.