Орхан Памук - Името ми е червен

- Миниатюристът рисува не каквото вижда той, а каквото вижда Аллах - подметна завистливо Пеперудата.

- Да, така е - отвърнах, - но Аллах вижда това, което виждаме ние.

- Естествено е, че Аллах вижда, каквото виждаме ние, обаче не вижда като нас онова, което вижда - укори ме Пеперудата. - В сражението, което възприемаме като хаос, той вижда стройно подредените една срещу друга войски.

Разбира се, имах отговор и на това, бих могъл да му кажа: „Дай да вярваме на Аллах и да рисуваме само онова, което ни показва, а не онова, което не ни показва“, ама си премълчах. И не от страх да не би Пеперудата да ме обвини в подражателство на франките, не и защото, изпитвайки здравината на ризницата, нанасяше по гърба ми безмилостни удари с кинжала. Премълчах, защото си правех сметката, че спечеля ли на своя страна глупака с красивите очи и Кара, ще се спасим от евентуален заговор на Маслината.

Едва когато се убедиха, че няма да открият търсеното, обясниха какво е то. Имало рисунка, открадната от безсрамния убиец... Казах, че явно поради тая причина бяха претърсили дома ми и че прозорливият убиец (Имах предвид Маслината) би скрил рисунката на по-недостъпно място. Слушаха ли ме изобщо? Кара надълго и нашироко обясни, че вече изтича даденият от Падишаха ни тридневен срок, през който Майстор Осман е трябвало да открие рисунката на коня с отрязания нос. Настоявах, че отрязаните ноздри на конете са неопровержима улика, а Кара оповести, че Майстор Осман свързвал този тип коне с Маслината, но понеже познавал отлично моите пристрастия, подозирал най-вече мен.

Бе очевидно - дошли са, за да докажат, че убиецът съм аз, макар че, според мене, не този бе същинският повод за тяхното посещение. Бяха похлопали на вратата ми от самота и от беизходица. Когато им отворих, насоченият към мене кинжал в ръката на Пеперудата трепереше. От една страна се притесняваха, че понеже не успяват да открият кой е вероломният убиец, той с усмивка, като стар приятел може да ги притисне в някой тъмен ъгъл и да им пререже гърлата, от друга страна се тревожеха, че Майстор Осман би могъл да се споразумее с Падишаха ни и с Главния хазинедар и да ги предаде в ръцете на инквизиторите, същевременно обикалящата улиците озверяла тълпа от привърженици на Ерзурумеца ги хвърляше в смут. Измъчвани от толкова притеснения, май предпочитаха да открият в мое лице по-скоро: приятел. Ала Майстор Осман им бе заявил обратното. Сега трябваше да им доказвам, че тъкмо обратното на „обратното“ е истина - желаеха го най-искрено.

Кажа ли, че великият майстор се заблуждава, че е оглупял, мигновено щях да настроя Пеперудата срещу себе си. В замъглените очи на красивия миниатюрист с пеперудени ресници, готов да промуши ризницата ми с кинжала си, все още съзирах бледите пламъчета на любовта, изпитвана към великия майстор - беше негов любимец. В младежките ми години миниатюристите, най-вече от завист, се гавреха с близостта между майстора и чирака, ала двамата не даваха вид, че се засягат, гледаха се продължително, държаха се подчертано мило един с друг, а отгоре на всичко Майстор Осман безпощадно обяви, че Пеперудата притежава най-изкусно перо и най-уверена четка. В повечето случаи тази присъда, макар и справедлива, предизвикваше единствено ревността на миниатюристите и те се тешаха с безкрайните игрословици, включващи пера, четки, мастилници и кутии за пера - безсрамни алегории, дяволски алюзии и пренебрежителни отъждествявания. Не бях единственият, който предполагаше, че Майстор Осман възнамерява след себе си да тури начело на придворната работилница Пеперудата. Не се съмнявах в тия му планове, понеже големият майстор непрекъснато подчертаваше пред останалите моята избухливост, несговорчивост и вироглавство. Съвсем основателно смяташе, че аз повече от Маслината и Пеперудата клоня към франкските стилове - „старите майстори за нищо на света не биха рисували така“ - и че няма да се откажа да творя, по желание на Падишаха ни, според новите стилове.

Знам, по този въпрос бих намерил съюзник в лицето на Кара: Нали нашият новоизлюпен, развълнуван зет копнее да завърши книгата на покойния Лелин, та да завоюва сърцето на красивата Шекюре и да покаже, че може да заеме мястото на баща й, както и да направи добро впечатление на Падишаха ни.

Затуй подхванах нещата от най-неочакваната за тях страна: Подхванах приказка за това, че книгата на Лелин е едно уникално, щастливо вълшебство. И когато това вълшебство, както е заповядал Падишахът ни и както го желаеше Лелин ефенди бъде приключено, целият свят ще се слиса от богатството и могъществото на османския Падишах, от майсторството, изящността и изкусността на нашите миниатюристи. Хем ще се боят от нас, от нашето могъщество и нашата безпощадност, хем ще се измъчват, понеже макар и да сме заели нещичко от франкските стилове, ползваме най-жизнерадостни багри и забелязваме и най-малката подробност; ще проумеят със страхопочитание онова, което рядко проумяват и най-прозорливите султани - ние имаме своето място както в съвременния свят, който изобразяваме, така и в отколешния свят на старите майстори.