Орхан Памук - Името ми е червен

В началото Пеперудата ръгаше доспехите ми като хлапе, опитващо се да провери дали са истински, после като приятел, който държи да се увери в здравината им, сетне, заръга доспехите ми като завистник, готов на всяка цена да ги разкъса и да ми вземе душата. Беше наясно, всъщност, че съм по-талантлив от него, нещо повече - сигурно с болка усещаше, че това го знае и Майстор Осман. Завистта му ме караше да се чувствам и горд, и наперен, защото талантът на Пеперудата, а той е невероятен майстор, бе дар от Господа: Нямаше начин да не ме приеме за свой майстор, тъй като аз станах майстор посредством силата на собствения си камъш, а не защото като него бях държал камъша на майстора.

Изтъквайки колко е жалко, че има хора, жадуващи да погубят чудодейната книга на Падишаха ни и на покойния Лелин, извисих глас. Майстор Осман е като баща за всички ни, той е Майсторът - всичко сме научили от него! Но по каква ли незнайна причина той, след като дирейки улика в хазната на Падишаха ни е разбрал, че подлият убиец е Маслината, спестява този факт? Казах им, че няма да открием Маслината в дома му, а в едно изоставено календерско теке край Фенеркапъ. Припомних им, че това запустяло теке бе затворено от дядото на Падишаха ни не толкова защото бе средище на безсрамието и безнравствеността, а поради нескончаемите войни с персите и че известно време Маслината се хвалеше как „охранява“ затвореното теке. Ако не вярват, нищо не пречи да се сговорят зад гърба ми, все пак кинжалът е в техни ръце, и още там, в текето, да изпълнят присъдата си над мене.

Пеперудата ми нанесе два нови силни удара с кинжала - не всяка ризница би ги издържала. Обърна се към Кара, който явно ми беше повярвал и му подвикна като на дете. Приближих го изотзад, обхванах врата му с ръка и го притеглих към себе си. С другата си ръка извих неговата и кинжалът падна. Това не беше ни истинска борба, ни игра. Разказах им подобен епизод от „Шахнаме“. Не много известен:

- На третия ден от сблъсъка в полите на планината Хамаран между отлично въоръжените персийска и туранска войски туранците пращат на бойното поле ловкия Шенгил, за да узнае кой е загадъчният персийски воин, дето всеки ден погубва по един голям турански воин. Шенгил призовава на двубой загадъчния воин, той приема: Затаили дъх, двете войски с проблясващи на обедното слънце доспехи наблюдават как стремглаво връхлитат един срещу друг покритите с брони коне на двамата смелчаци, как кожата на конете задимява от прехвърчащите под броните искри. Двубоят е дълъг. Туранецът изстрелва стрела след стрела, персиецът умело върти сабята и маневрира с коня си; накрая загадъчният персиец събаря туранеца Шенгил, хващайки коня му за опашката; Шенгил се втурва да бяга, персийският воин го настига и го хваща за врата. Любопитен да разбере кой е загадъчният воин, туранецът признава поражението си и смирено задава едничкият, вълнувал го дни наред въпрос: „Кой си ти?“ Загадъчният воин отвръща: „За тебе моето име е смърт.“ Е, кой е той?

- Легендарният Рустам - отвърна Пеперудата, сияещ като дете.

Целунах го по врата и казах:

- Всички предадохме Майстор Осман. Сега, преди той да е произнесъл присъдата си над нас, трябва да открием Маслината, да се освободим от отровата в нас, да се разберем и сплотим срещу вечните врагове на миниатюрната живопис, срещу онези, дето жадуват да ни хвърлят в ръцете на палачите. Открием ли Маслината в изоставеното теке, може би ще проумеем, че безчовечният убиец не е сред нас.

Пеперудата, горкият, даже не гъкна: Колкото и да бе талантлив, претенциозен и самоуверен, и той като всички миниатюристи ненавиждаше останалите, ала търсеше общността им, понеже точно като тях се боеше от Ада, боеше се от самотата в този свят.

Забързахме към Фенеркапъ. Небето бе озарено в странна жълто-зеленикава светлина, но това не беше лунната светлина. Тъкмо поради тази светлина нощният Истанбул със своите кипариси, куполи, каменни зидове, дървени къщи и пожарища - едно невероятно видение - напомняше на вражеска крепост и предизвикваше усещането за отчужденост. Когато изкачихме хълма, видяхме пожар - нейде зад джамията „Беязът“.

В непрогледния мрак се натъкнахме на волска каруца, натоварена до половината с чували брашно, поела и тя като нас към градската стена; срещу две акчета се настанихме в каруцата. Рисунките се намираха у Кара, та той ги крепеше много внимателно. Наблюдавах ниските облаци, озарени от вихрещия се пожар, и първите капки дъжд изтрополяха по шлема ми.