Орхан Памук - Името ми е червен

- Кои са всъщност слепият и зрящият? - простодушно запита Кара.

- Не са равни слепият и зрящият - рече Пеперудата, изрече го на арабски и продължи:

„Нито тъмнината и светлината,

нито сянката и зноят.

И не са равни живите и мъртвите.“ [144] Цитат от Свещенният коран, сура Творецът, айяти 20, 21, 22 - (Бел. прев.)

Потреперих, като си помислих за съдбата на Финяга ефенди, Лелин ефенди и за убития тази вечер медах. Дали и другите бяха наплашени колкото мене? Известно време никой не шавна. Щъркела все още държеше в ръката си моята тетрадка и въпреки че продължавахме да гледаме безсрамната ми рисунка, той като че ли не я виждаше!

- А аз пък бих искал да нарисувам Съдния ден - рече Щъркела. - Възкръсението на мъртвите, отделянето на виновните от невинните. Защо не илюстрираме Свещения Коран?

В младежките си години, когато работехме заедно в едно отделение на придворната работилница, постъпвахме като старите майстори, за да си отпочинат очите ни - току вдигахме глави от работните дъски, от подставките и захващахме разговор на странична тема. Точно така постъпвахме и сега, докато се взирахме в моята отворена тетрадка, приказвахме си каквото ни хрумне, без да се гледаме в очите. Защото, за да се отморят очите ни, ние ги извръщахме към отворения прозорец. Не знам дали поради вълнението от прелестния спомен за щастливите чирашки години, дали поради искреното съжаление, което изпитвах в този миг, че отдавна не съм препрочитал Свещения Коран, дали заради ужасния погром над кафенето, който видях вечерта, ала когато дойде и моят ред да кажа какво бих искал да нарисувам, аз се обърках, сърцето ми се разтуптя като при опасност и тъй като не ми хрумна друго, рекох:

- В края на сура Кравата има айяти, които бих искал да нарисувам: „Господи наш, не ни наказвай, ако сме забравили или съгрешили! Господи наш, не ни натоварвай с бреме, каквото стовари върху онези преди нас! И се смили над нас, и ни прости, и ни помилвай! Ти си нашият закрилник.“ Гласът ми внезапно се скърши и аз се засрамих от неочаквано бликналите ми сълзи. Така в чирашките години се опитвахме да се предпазим от насмешките, все бяхме нащрек, боейки се да не издадем чувствителността си.

Мислех, че ще мога да овладея сълзите си, ала не успях да се сдържа и направо се разридах. Чувствах, че и останалите са в плен на усещането за близост, беда и печал. Оттук нататък в придворната работилница вече ще се рисува по франкски маниер, постепенно ще се забравят стиловете и книгите, на които посветихме целия си живот, всъщност всичко ще свърши и ако не ни погубят хората на Ерзурумеца, ще ни осакатят инквизиторите на Падишаха... Ридаейки, чувах трополенето на дъжда и внезапно осъзнах, че не тези са нещата, които ме разплакват. Дали са го забелязали и останалите? Изпитах неясна вина, че плача и искрено, и неискрено едновременно.

Пеперудата ме доближи, сложи ръка на рамото ми, погали косата ми, целуна ме по бузата, каза ми мили думи. Този приятелски жест ме разрева още по-искрено и по-виновно. Не го гледах, ала знам ли защо, изпитах може би погрешната увереност, че плаче и той. Седнахме един до друг.

Припомнихме си как през една и съща година постъпихме като чираци в придворната работилница, припомнихме си мъката, породена от самотата в началото на новия ни живот, когато се бяхме озовали далеч от майките си, болката от боя, който изтърпявахме, радостта от първите подаръци, изпратени от Главния хазинедар, дните, когато тичешком се прибирахме по домовете си. В началото говореше само той, а аз нажалено го слушах, после в разговора се включи Щъркела, след него и Кара - в чирашките ни години известно време и той посещаваше придворната работилница, но я напусна; едва тогава забравих за сълзите си, заразказвах заедно с тях, смеех се заедно с тях.

Припомнихме си зимните утрини, когато станалите рано чираци разпалваха огнището в най-голямата стая на придворната работилница и измиваха помещението с вряла вода. Припомнихме си как, забележеше ли, че гледаме през отворения прозорец яркозелените листа на пролетните дървета, един покоен вече „майстор“, толкова неуверен и лишен от вдъхновение, че по цял ден рисуваше едно листо на дървото, изричаше за стотен път: „Не гледайте там, гледайте тук!“ Припомнихме си риданията на слабичкия чирак, огласили придворната работилница, докато вървеше към вратата с бохча в ръка, тъй като от прекомерна работа бе станал кривоглед и го връщаха обратно вкъщи. Сетне пред очите ни оживя удоволствието (да, удоволствие, понеже нямахме никаква вина), с което наблюдавахме как от спуканата бронзова мастилница върху страницата, която ние тримата бяхме рисували цели шест месеца (По пътя към Ширван, на брега на река Кънък, османската армия е заплашена от глад, но тя завладява Араш и успява да се изхрани), се разливаше убийствено червена боя. Припомнихме си с нужното уважение, че и тримата бяхме влюбени, пък и любехме Черкез ханъм - най-красивата жена на седемдесетгодишен паша, тъй могъщ, че бе пожелал да украсим тавана на дома му, копирайки един таван в ловния дворец на Падишаха ни. С тъга споменахме удоволствието, с което в зимните утрини сърбахме лещената чорба на прага на открехнатата врата, за да не би парата да размекне хартията. Както и тъгата да си далеч от приятелите и от майсторите в придворната работилница, когато нашият майстор ни принуждаваше да чиракуваме нейде далече. По някое време си представих прекрасния Пеперудата, когато бе шестнайсеттодишен: Един летен ден слънцето влезе през отворения прозорец, огрявайки ръцете му с цвят на мед - той бързо и съсредоточено гланцираше хартията с раковина, спря за миг, приближи хартията до очите си, забеляза някакъв дефект, после с енергични движения прокара в различни посоки раковината върху същото място и отново се зае с обичайното; ръката му бързо се движеше нагоре-надолу, а той замечтано гледаше през прозореца в далечината. Никога не ще забравя - правил съм го и по-късно, - че без да погледне повече към прозореца, той впери за миг очите си в моите. Този поглед, както бе известно на всички чираци, имаше един единствен смисъл: Не мечтаеш ли, времето спира.