Орхан Памук - Името ми е червен

Де ли са ползваните с години дъски за гланциране, които се превръщаха в част от телата на чираците, докато един ден ги захвърляха в някой ъгъл; дългите ножици за хартия, често повреждани от чираците, които се дуелираха с тях като със саби; работните дъски с изписаните имена на големите майстори, за да не бъдат обърквани; мускусният аромат на китайско мастило; подрънкването на съдинките за кафе в тишината; сиво-черната котка - всяко лято от космите на ушите й и от косъмчетата по вратлетата на нейните рожби изработвахме всевъзможни видове четки; камарите индийска хартия, която ни струпваха, за да не оставаме без работа, а да се упражняваме и упражняваме върху нея, както го правеха калиграфите; ножът със стоманена ръкохватка, ползван с позволението на Главния миниатюрист за отстраняване на големите грешки и самата церемония по тяхното отстраняване?

Голяма грешка се оказа заповедта на Падишаха ни, казахме си, майстор-миниатюристите да работят по домовете си. Сетихме се за ароматната, топла халва, която пристигаше от дворцовата кухня, когато в стъмващите се рано зимни вечери очите ужасно ни заболяваха от работа на лампа и свещ. Припомнихме си сиропираните локми, приготвяни за нас, чираците, от дъщерята на един възрастен и глуповат майстор-илюминатор с треперещи ръце, който вече не можеше да държи в ръцете си ни перо, ни хартия - тя ни ги носеше веднъж месечно, когато посещаваше придворната работилница. Сетихме се как след погребението на големия Майстор Кара Меми, Главен миниатюрист преди Майстор Осман, влязохме в неговата опустяла стая и под шилтето, проснато на пода за следобедната дрямка на покойния вече Майстор, открихме папка, а в папката -изумителните рисунки на Кара Меми.

Ами нашите страници, с които, също като Майстор Кара Меми се гордеехме - е, някои вярно, бяха прерисувани, но самите ние изпитвахме желание да ги гледаме отново и отново. Заизреждахме ги: На една от тези рисунки, включена в „Хюнернаме“, беше изобразен дворец, а небето над него беше златисто - гледка, напомняща края на света, ама не заради златистото, а заради фино преливащите по куполите, кулите и кипарисите багри.

Сцената, изобразяваща как нашият Пророк, уловил за ръцете два ангела се възнася към небето от върха на минарето и как ангелите го гъделичкат, бе нарисувана в такава сурова тоналност, че дечицата, гледайки тази свещена сцена, отпърво се стряскаха, а после започваха да се хилят, ама някак почтително, сякаш гъделичкаха не Пророка, а тях. Споменах как в ъгъла на една от моите страници изкусно бях изобразил отсечените глави на бунтовниците, застигнати в планините от пашата ни, нашият предишен Главен везир, бях пренаситил с червено обезглавените вратове, бях изписвал с наслада веждите, докоснати от смъртта, тъжните им устни, в които бе застинал въпросът за смисъла на живота, носовете им, поели безнадеждно сетното вдишване и очите им, затворени за живота; бях работил върху главите подробно и старателно, като същински франкски портретист, всяка се отличаваше със своя физиономия и това придаваше на рисунката ми атмосфера на страх и загадъчност.

Заприпомняхме си любими бойни и любовни сцени, фантастични красавици и предизвикващи сълзи изящности, обговаряхме ги с копнеж като незабравими и недостижими възпоменания. Пред нас заизникваха безмълвни и потайни градини, там в звездни нощи се срещаха влюбените, пролетни дървета, приказни птици, спрялото време... ;

Върнахме се към рисунки на кървави сражения, ужасяващи и познати като собствените ни кошмари - посечени воини, окървавени коне с ризници, красиви, стародавни хора, пробождащи се с кинжали, жени с малки уста, с малки ръце, с дръпнати очи и сведени шии, наблюдаващи случващото се през прозоречните пролуки... Спомнихме си как рисувахме горделиви и самодоволни красиви юноши, обаятелни шахове и ханове с техните отдавна изчезнали страни и дворци. Вече знаехме, подобно на плачещите жени от харемите на същите шахове, че бяхме преминали от живота към спомена, ала не знаехме дали като тях сме преминали от историята в легендата. И за да не ни завладее ужасът от забравата - по-зловещ и от смъртта, - се запитахме кои са любимите ни сцени, изобразяващи смъртта?

И си припомнихме мигом как изкушеният от дявола Даххак убива баща си. В ония легендарни времена, описани в началото на „Шахнаме“, светът е току-що създаден, всичко е толкова просто, неизискващо обяснения. Искаш мляко -издояваш козата и пиеш; казваш кон - яхваш го и препускаш; споменаваш злото - явява се дяволът и те убеждава колко е хубаво да убиеш баща си. Принц Даххак убива баща си Мардас, който е с арабски произход - тази сцена бе пленителна и поради своята безпричинност, и поради великолепието на среднощната дворцова градина под звездите, едва забележимо осияли кипарисите и пъстрите пролетни цветя.