Орхан Памук - Името ми е червен

След туй си припомнихме как легендарният Рустам без да е наясно, че вражите войски се предвождат от сина му Сухраб, го убива след тридневни сражения. С един замах на сабята Рустам разсича гърдите на Сухраб и разбира, че убитият от него воин е неговият роден син по талисмана, даден преди години на майка му - Рустам неутешимо ридае, а на нас нещо ни ставаше.

Какво?

Дъждът все тъй трополеше по покрива на текето и аз, обикаляйки стаята, внезапно изрекох:

- Или нашият баща, нашият Майстор Осман ще ни убие, извършвайки предателство, или ще го убием ние, извършвайки предателство.

Ужасихме се не защото изреченото от мен бе невярно, а защото бе вярно, и млъкнахме. Обикалях стаята и си мислех, че по някакъв начин трябва да възстановя предишното настроение: Дали да не разкажа как Ефрасияб убива Сиявуш и тъй да сменя темата? В тази сцена също ставаше дума за предателство, но то не ме плашеше. Или пък да разкажа за убийството на Хосроу? Хубаво, само че кой вариант - този на Фердоуси в „Шахнаме“ или този на Незами в „Хосроу и Ширин“? Мъката в „Шахнаме“ също е предизвикана от факта, че когато убиецът влиза в стаята, Хосроу със сълзи на очи разбира кой е той! С последна надежда отпраща слугата си с думите: „Донеси ми вода, сапун, чиста дреха и молитвеното килимче, за да направя намаз“, но простодушният слуга не проумява, че господарят му всъщност го праща за помощ и отива да изпълни молбата му. Първата работа на убиеца, оставайки насаме с Хосроу е да заключи вратата. В края на сцената Фердоуси описва убиеца с отвращение: вонящ, космат, с издуто шкембе.

Кръстосвах стаята, главата ми бе претъпкана с думи, ала, както става насън, не отронвах и звук. И както става само насън, бях сигурен, че другите с нескрита враждебност си нашепват нещо за мен.

Изневиделица и тримата се хвърлиха срещу мене. Краката ми шеметно се отделиха от пода и четиримата се претъркулнахме. Яростното блъскане и боричкване не траяха дълго. Бях проснат по гръб, те - върху мене.

Един седна на коленете ми. Друг върху дясната ми ръка.

Кара опря колене в раменете ми и с все сила ме притисна със задник между стомаха и гърдите. Не можех да шавна. Задъхвахме се. И ме споходи случка от детството:

Моят покоен чичо имаше отвратителен син, по-голям с две години от мене; надявам се отдавна да са му отсекли главата, докато е нападал някой керван. Тоя завистник съзнаваше, че съм по-учен от него, че съм по-умен и по-изтънчен и при всеки удобен случай предизвикваше някаква кавга помежду ни; ако спорът не се получеше, предлагаше да се преборим и доста скоро се озовавах под него - опираше колене в раменете ми и вперваше, както Кара в момента, очите си в моите; устата му се изпълваше със слюнка, а аз се боях, че все по-удължаващата се капка ще пльокне върху очите ми и за да избегна това, с погнуса извъртах ту наляво, ту надясно главата си, докато той не спираше да се забавлява.

Кара ме предупреди да не укривам нищо. Къде е последната рисунка? Признай!

Две неща ме изпълваха със смазваща мъка и ярост: Че не бях предусетил кога са се сдушили и напразно ги бях убеждавал. И че не бях си представил докъде може да стигне завистта, та да се измъкна навреме.

Кара заяви, че не дам ли последната рисунка, ще ми пререже гърлото.

Смехория. Стисках здраво устни, сякаш ако разтворех уста, оттам щеше да излети истината. Същевременно съзнавах своята безизходица. Защото ако се споразумеят и обявят на Главния хазинедар, че аз съм убиецът, щяха да се спасят. Единствената ми надежда бе Майстор Осман да посочи другиго, ала вярно ли бе онова, което Кара разказа за него? Способни ли са да ме убият и да хвърлят цялата вина върху мене?

Опряха кинжала в гърлото ми. Задоволството на Кара бе нескрито. Шибнаха ме през лицето. Дали ме поряза кинжалът? Шамаросаха ме отново.

Бях достигнал обаче до следната логика: Ако нищо не кажа, нищо няма да се случи! Това ми вдъхна кураж. Вече не можеха да прикрият, че цял живот, още от чирашките ни години, са ми завиждали за най-доброто полагане на боите, за най-вярно изтегляните линии, за най-доброто рисуване. Обожавах ги затова, че толкова много са ми завиждали. Усмихнах се на своите скъпи събратя.

Единият, няма нужда да знаете кой бе мръсникът, ме разцелува жарко, както се целува любима, по която линееш отдавна. Другите гледаха в светлината на лампата. Отвърнах на целувката на любимия си събрат. Щом всичко върви към своя логичен край, нека знае, че рисунките ми са най-съвършени. Намерете моите страници и вижте.