Орхан Памук - Името ми е червен

- Дай по-кратко! - прекъсна ме Кара. - Кажи как уби Финягата.

- Тая работа - езикът не ми се обърна да изрека убийство - я свърших не само заради нас, не само заради нашето спасение, а заради благополучието на придворната работилница. Финяга ефенди съзнаваше, че оръжието на заплахата е в неговите ръце. Молех се на Великия Аллах да ми разкрие колко е низък подлецът: Предложих му пари. Сетих се за алтъните си, но вдъхновен от Аллах, съчиних лъжа. Казах му, че алтъните не са в текето, че съм ги укрил другаде. Излязохме. Тръгнахме безцелно из пустите улици и отдалечените квартали, без да си давам сметка накъде се отправям. Чудех се как да постъпя; и се страхувах ужасно. В края на нашето безцелно и безпосочно шляене, след като на два пъти пребродихме една и съща улица, нашият събрат, илюминаторът Финяга ефенди, посветил живота си на повтарящиге се орнаменти, се изнерви. Аллах обаче ни насочи към пустеещото пожарище и изоставения кладенец.

Не можех да продължавам с подробния си разказ нататък и решително казах:

- Ако държите на благополучието на останалите миниатюристи, на мое място и вие щяхте да сторите същото.

Като чух, че признават правотата ми, направо щях да се разрева: Дали защото сърцето ми сгря незаслужено милосърдие? Не. Дали защото у мен отново отекна звукът от тупващото тяло в кладенеца, дето захвърлих Финягата, след като го претрепах? Не. Дали защото си спомних колко щастлив бях, докато не се превърнах в убиец, докато бях като всички останали? Не. Пред очите ми просто изникна образът на слепеца, който прекосяваше в детството ми бедняшкия ни квартал: Измъкваше от мръсните дрипи още по-мръсно бакърено канче, заставаше до чешмата, по-обърнат към нас, децата, които го наблюдавахме отдалече: „Деца, кой ще налее вода от чешмата в канчето на слепия чичко?“ И когато никой не се отзоваваше на молбата му, казваше: „Добро дело е, деца, добро дело!“ Белотата на ирисите му се сливаше с белотата на еклерите.

Обезпокоен от приликата си с оня слепец, съвсем сбито и без всякакво удоволствие доразказах как съм погубил Лелин ефенди. Изрекох колкото истини, толкова и лъжи: Между истините и лъжите сърцето ми намери утеха, забелязах, че го забелязаха и те - не бях отишъл при Лелин ефенди с цел да го убивам: Убедиха се, че не съм замислял предварително да го убивам, схванаха, че търся извинения и оправдания, защото само ако е нямал зли помисли, човек няма да бъде изпратен в Ада.

- След като пратих Финяга ефенди при ангелите на Аллах - рекох замислено, - думите, казани ми от покойния, не ме оставяха на мира. Заради тая последна рисунка оцапах ръцете си с кръв и тя придоби колосално значение за мене. Лелин ефенди повече не ни канеше в дома си да работим по книгата, тъй че сам отидох там, за да ми покаже последната рисунка. Не пожела изобщо да ми я покаже, държа се подигравателно. Сякаш не съществуваше ни загадъчната рисунка, ни каквото и да било, заради което си струва да се убие човек! Признах му, че съм убил Финяга ефенди, че съм го захвърлил в кладенеца, та да спре с презрителното си отношение към мене, да ми обърне внимание. Обърна ми внимание, но не спря да ме презира. Един баща не може да презира сина си. Великият Майстор Осман ни се гневеше често, биеше ни; ама не ни презираше. Сбъркахме, братя, че предадохме Майстор Осман.

Усмихнах се на събратята си, които без да свалят очи от очите ми, слушаха, сякаш слушаха последните ми думи, изричани от смъртния одър. А аз, като наистина умиращ събрат, виждах как очертанията им стават все по-неясни.

- Заради две неща убих Лелин ти. Задето принуди великия Майстор Осман като маймуна да подражава на франкския художник Себастиано. И задето, в момент на слабост, го запитах дали имам стил.

- Какво каза?

- Каза, че имам. Според него обаче това не било оскърбление, а похвала. Помня как притеснено се питах дали думите му наистина са похвала за мене: Хем приемам стила като вид поквара, вид безчестие, хем се измъчвам. Би ми се искало да съм лишен от стил, ала дяволът подстрекава и подклажда любопитството ми.

- Всеки тайничко си мечтае да притежава стил - рече мъдро Кара. - Всеки желае да му направят портрет, пожела го и Падишахът ни.

- Неизлечима болест ли е това? Превърне ли се в епидемия, никой не би могъл да й се противопостави.

Никой обаче не ме слушаше: Кара заразказва историята на нещастния туркменски бей, заточен за дванайсет години в Китай, задето преждевременно разкрил пред шахската дъщеря, че я обича. Докато, заобиколен от китайски красавици дванайсет години копнеел по нея, той, понеже нямал портрет на любимата си, забравил лицето й, а любовната мъка, на която го подложил Аллах, се превърнала в същинско мъчение. Беше ни ясно - разправя собствената си легенда.