Орхан Памук - Името ми е червен

- Но това ще ни докара само нови беди - възкликна любимият ми Пеперудата.

Рязко впих ноктите си в китката на глуповатия Кара, който не откъсваше очи от рисунката, с все сила го стиснах, извих китката му. Кинжалът падна. Сграбчих го.

- Вече нищо не може да ви спаси от бедите, дори и да ме предадете на палача - доближих острия връх на кинжала до окото на Кара, сякаш всеки миг ще го пробода. - Давай иглата!

Измъкна я с другата си ръка и ми я подаде - мушнах я в пояса си. Надникнах в овчите му очи.

- Ужасно съжалявам красивата Шекюре, че не й остана друг изход, освен да се омъжи за тебе. Ако не бях принуден да убия Финяга ефенди, за да ви спася, тя щеше да се омъжи за мене и щеше да е щастлива. Най-добре от всички ви проумях историите за изкусността на франкските майстори, които разправяше баща й. Затова добре си отвори ушите за последното, което ще кажа: Осъзнах, че тук вече няма място за нас, за майстор-миниатюристите, които желаем благодарение единствено на таланта си да живеем достойно. Ако подражаваме на франкските майстори, както го желаеше покойният Лелин и както го пожела Падишахът ни, рано или късно ще ни възпрат ако не подобните на Финяга ефенди и ерзурумците, ще ни възпрат страхливците измежду собствените ни среди и ще бъдат прави, а ние не ще съумеем да стигнем докрай. Сговорим ли се с дявола, опитвайки се да стигнем докрай и да създадем свой стил и индивидуалност като франкските майстори, ще предадем своето минало и пак не е сигурно дали ще успеем - виждате, не ми достигнаха сръчности и познания за тази рисунка. Примитивният портрет, който си направих - дори не приличам на себе си, - ме накара окончателно да се убедя, че за да се овладеят уменията на франкските майстори, са нужни векове - всъщност всички отдавна го знаехме, само се правехме, че не го забелязваме. Ако книгата на Лелин ефенди бъде завършена и изпратена във Венеция, дожът и художниците ще ни се присмеят и толкоз. Ще си рекат, че османците не желаят повече да бъдат османци и ще спрат да се страхуват от нас. Колко прекрасно щеше да е, ако си следвахме пътя на спарите майстори! Никой обаче не го желае - нито Негово Величество Падишахът ни, нито тъжният Кара ефенди, понеже си няма потрет на Шекюре. Тогава стойте си тук и с векове подражавайте на франкските стилове! И слагайте гордо своите подписи върху подражателските си рисунки. Старите хератски майстори се стараеха да изобразяват света, както го вижда Аллах и не се подписваха върху рисунките си, за да скрият своята индивидуалност. А вие ще се подписвате, за да скриете отсъствието на индивидуалност. Има още един изход, и вие го знаете, макар да го криете от мене: Индийският падишах Акбар събира около себе си най-талантливите миниатюристи в света, готов е да ги одари с любов и със злато. Вече е съвсем ясно - ще завършим книгата за хилядната годишнина на исляма не в Истанбул, а в Агра.

- Трябва ли миниатюристът да се превърне в убиец, за да стигне до тези изводи? - възкликна Щъркела.

- Не, достатъчно е да бъде най-талантливият и най-изкусният - отвърнах му, без да обръщам особено внимание на думите му.

Далече нейде на два пъти изкукурига горделив петел. Взех си вързопа, алтъните, турих в папката тетрадката с образците и рисунките си. Мина ми през ума, че бих могъл един по един да ги убия с кинжала, чийто връх бях опрял в гърлото на Кара, но дори сега прекалено обичах приятелите си от детството, с които някога чиракувахме заедно - включително Щъркела, пробол с иглата окото ми.

Любимецът ми Пеперудата се надигна. Изкрещях му, сепнах го, принуждавайки го отново да седне. Това ми вдъхна успокоението, че ще се измъкна жив от текето, разбързах се, а на вратата изрекох грижливо подготвените си думи:

- Моето изтегляне от Истанбул ще заприлича на изтеглянето на Ибн Шакир от завладения от моголите Багдад.

- Тогава ще трябва да вървиш не на Изток, а на Запад -подхвърли завистливият Щъркела.

- На Аллах принадлежи и изтокът, и западът - отвърнах на арабски като покойния Лелин.

- Но изтокът е на Изтока, западът е на Запада - вметна Кара.

- Миниатюристът не бива да се големее - изрече Пеперудата. - Трябва единствено да рисува, както душата му иска, изстрадвайки и Изтока, и Запада.

- Тъй справедливи са думите ти - рекох на Пеперудата, - че ми иде да те разцелувам.

Ала преди дори да пристъпя към него, Кара чевръсто се хвърли към мене. В едната ми ръка бяха вързопът с бельото и алтъните, а под мишницата ми - папката с рисунките. Не можех да се възпра, само и само за да ги опазя. Посегнах му с ръката, в която стисках кинжала. Съдбата не бе благосклонна към него - закачи крака си в подставката, изгуби равновесие, вкопчи се в ръката ми и увисна на нея. Изритах го с все сила, ухапах го за пръстите и го разтърсих. Зави от болка и падна. Тоз път стъпих върху ръката му, стиснах здраво кинжала и изревах към другите двама: