Орхан Памук - Името ми е червен

Мислите ми бяха изпълнени с всичко, което виждах от равнището на земята. Пътят плавно се извисяваше нагоре. Стените и сводовете на придворната работилница, покривът, небето. Това беше пътят.

Мигът на съзерцание се проточи и разбрах, че сега съзерцанието е вече вид спомняне. Онова време нахлу в ума ми като усещането, което изпитвах при съзерцаването с часове на някоя стара вълшебна рисунка: Съзерцаваш ли я дълго, съзнанието ти прониква във времето на рисунката.

Сега всички времена бяха се превърнали в онова време.

Сякаш никой повече нямаше да ме види и тавата ми с гаснещите мисли щеше да си остане все тъй обърната към тъжната стръмнина, към каменните зидове, към недостижимите черници и кестени в далечината.

Очакването, което нямаше да има край, внезапно ми причини такава мъка и болка, че аз закопнях да напусна това време.

Кара ни беше укрил в дома на свой далечен роднина, но не мигнах цялата нощ. Поунасях се леко сред похъркване и кашлюкане - деляхме една постеля с Хайрие и децата, - за да се стресна за кой ли път от преследващите ме насън жени и странни същества с отсечени и току-що прикрепени крайници. Призори ме пробуди студът, завих хубавичко Шевкет и Орхан, прегърнах ги, целунах ги по косиците и се помолих на Аллах да ми изпрати щастливия сън от добрите времена, когато сладко заспивах в дома на покойния си баща.

Ала така и не успях да заспя. Подир сутрешния намаз надзърнах през кепенка на тъмната стаичка навън и съзрях онова, което често ми се явяваше в прежните мои щастливи съновидения: Призрачен мъж, изтощен от войната и раните си, върви към мене с познатата си походка и стиска в ръката си тоягата като сабя. Миг преди да прегърна мъжа, аз се пробуждах с разплакани очи. Сега обаче в окървавения мъж на улицата познах Кара - от гърлото ми се изтръгна вик, какъвто никога не се е изтръгвал насън.

Изтичах и отворих вратата.

Лицето му бе подуто и мораво. Носът му кървеше разранен. От рамото до врата му зееше огромна рана. Кръвта бе обагрила в яркочервено предницата на ризата. Усмихна ми се като мъжа от сънищата, добрал се най-сетне до моята къща.

- Влизай.

- Извикай децата. Връщаме се вкъщи.

- Не си в състояние да се добереш до вкъщи.

- Няма от какво да се страхуваш повече. Бил е Велиджан ефенди.

- Маслината... Уби ли го тоя нещастник?

- Забегна в Индия с кораб, потеглил от Кадърга - извърна очите си той, понеже съзнаваше, че не си е свършил работата докрай.

- Ще можеш ли да вървиш до вкъщи? По-добре да ти изкарат един кон.

Имах чувството, че приберем ли се вкъщи, ще умре и ужасно ми дожаля за него. Не само защото можеше да умре, а защото не бе изпитал никакво щастие. Тъжният му, но суров поглед казваше, че не му се умира на чуждо място, че държи да се махне, преди да го видят в такова ужасно състояние. Едва покачиха Кара върху коня.

С вързопи в ръце последвахме из уличките трудно крепящия се връз коня Кара - децата се бояха да го погледнат. Все пак, олюлявайки се в ритъма на коня, Кара успя да им разкаже как е извадил от строя подлия убиец на дядо им и как го е посякъл със сабята. Виждах все по-благосклонните погледи, които му хвърляха децата и се замолих на Аллах да не позволи на Кара да умре.

Вече вкъщи Орхан радостно се развика: „Дойдохме си у дома!“ И аз се преизпълних с надежда, че Азраил ще ни пожали и Аллах ще ни отпусне още време. Макар и да не таях прекомерни надежди, знаех от опит - неведомо е защо и кога Аллах решава да прибере нечий дух.

С големи усилия смъкнахме Кара от коня, заедно го отведохме горе и го настанихме да легне в татковата стая със синята врата. Двете с Хайрие се заехме да го събличаме - раздирахме и режехме с ножица залепналата по тялото му кървава риза, пояса му, смъкнахме обувките и бельото му. Бутнахме кепенците и мекото зимно слънце, заиграло се по клоните на градинските дървета, нахлу в стаята, докосна кани, съдини, кутии с клей, мастилници, стъкленици и ножове за подостряне на пера, и освети смъртнобледата кожа на Кара, раните му с цвят на вишна и на месо.

Натопих в гореща вода чисти парчета плат за чаршафи, насапунисах тялото му и го почистих внимателно, както внимателно се почиства скъп, старинен килим - тъй бих се погрижила единствено за синовете си. Стараех се да не натискам силно синините по лицето му, да не докосвам болезнено разранените му ноздри, като същински лекар прочистих ужасяващата рана на рамото му. И през цялото време не спирах да ломотя мелодично каквото ми скимне - така правех като почиствах децата, докато бяха мънички. Имаше прорезни рани на гърдите и по ръцете. Ухапаните пръсти на лявата му ръка бяха посинели. Парчето плат, с което обмивах тялото му, се пропи с кръв. Докоснах леко гърдите му; усетих мекотата на корема му; вгледах се в члена му: Отдолу, откъм двора, долитаха гласовете на децата. Защо ли някои поети го сравняват с камъшено перо?