Орхан Памук - Името ми е червен

Подминах джамията „Беязът“ и от хълма загледах Златния рог: Хоризонтът изсветляваше, но водата още бе тъмна. Две рибарски лодки, гемии с отпуснати платна и една забравена галера се поклащаха лениво върху невидимите вълни, сякаш казвайки ми: „Не заминавай, не заминавай!“ А аз си казвах: „Представи си фантастичния живот, който те очаква в Индия, представи си чудесата, които тепърва ще сътвори твоят талант!“

Свърнах от пътя, прекосих тичешком две кални градини и приближих стар каменен дом, потънал в зеленина. Къщата на Майстор Осман, откъдето като чирак всеки вторник го взимах, за да го придружа до придворната работилница - вървях на две крачки след него и мъкнех чантата му, папката, кутията за пера и работната дъска. Тук нищо не бе се променило, ала чинарите в градината и на улицата толкова бяха пораснали, че къщата и улицата излъчваха усещането за помпозност, власт и богатство като от времената на султан Сюлейман.

Понеже пътят, спускащ се към пристанището минаваше наблизо, реших, подстрекаван от дявола, да зърна за последно сводовете на придворната работилница, в която прекарах двайсет и пет години. И така минах по улицата, по която следвах по вторниците Майстор Осман, сетне по улицата с майсторите на стрели, влудяващо ухаеща на липи през пролетта, покрай фурната, от която Майсторът си купуваше питка с кайма, през стръмнината с дюлевите и кестеновите дървета, под които се заседаваха просяците, покрай затворените дюкяни в новата чаршия, дето всяка заран Майсторът поздравяваше бръснаря, през пустеещата сега градина, дето лятно време акробатите издигаха шатрата си за представления, покрай отвратително вонящите ергенски квартири и под миришещите на мухъл византийски сводове, покрай двореца на Ибрахим паша и колоната със змиите, каквито бях рисувал стотици пъти, покрай чинара, рисуван от нас по различен начин, и стигайки „Ат Мейданъ“, минах под кестените и черниците, накацани призори от свраки и врабчета.

Масивната порта на придворната работилница бе затворена. Нямаше никого нито пред портата, нито горе, под сводестия навес. Оглеждах развълнувано спуснатите кепенци на прозорчетата, през които като чираци, когато ни бе притеснено, наблюдавахме дърветата, и тъкмо тогава някакъв мъж ми подвикна.

Креслив, пронизителен, дразнещ ухото глас. Каза, че окървавения кинжал с рубинен ефес, който стисках в ръката, бил негов, че племенникът му Шевкет го отмъкнал от дома му, сговаряйки се с майка си. Което доказвало, че съм от хората на Кара, щурмували снощи дома му и отвлекли Шекюре. Тоя разярен мъж с всезнаещ, пронизителен глас бил сигурен, че Кара няма начин да не се отбие в придворната работилница при приятелите си миниатюристи. Дългата му, със странен червен отблясък сабя и сметката, която незнайно защо реши да подири от мене, си имаха дълга предистория, която обясняваше всичко. Понечих да му кажа, че нещо бърка, ала забелязах яростта, изписана по лицето му. Забелязах, че е обзет от омраза и е готов да ме убие, че ще го стори с един замах. Прииска ми се да му кажа: „Недей, опомни се!“

Той обаче го стори.

Не смогнах дори да вдигна кинжала, само едва приповдигнах ръката, в която стисках вързопа.

Вързопът излетя във въздуха. Червената сабя разсече първо ръката ми, после - врата ми и отсече главата ми.

Че главата ми е отсечена осъзнах по двете странни крачки, които глупашки извървя горкото ми тяло, по безсмисленото полюшване на кинжала в ръката, по рухването ми на земята, по плисналата като фонтан кръв от врата ми. Нещастните ми нозе се движеха от само себе си, гърчеха се напразно в предсмъртни конвулсии като на злощастен агонизиращ кон.

Главата ми тупна и не успях да видя нито убиеца си, нито пълния с алтъни и рисунки вързоп, който все още се мъчех здраво да стискам. Те останаха зад тила ми, откъм стръмнината, спускаща се към пристанището в Кадърга и морето, което никога нямаше да достигна. Главата ми никога нямаше да се обърне и да погледне към тях и към прострялата се зад тях част от света. Забравих ги и се замислих за въжделенията в собствената ми глава.

Мисълта ми, преди сабята да отсече главата ми, беше: Корабът ще потегли от Кадърга; тази мисъл се сля в ума ми с подканящото „побързай“; допълни маминото „Побързай!“ от детството. Мамо, вратът ме боли и не мога да се помръдна.

Това значи била смъртта.

Аз обаче знаех, че все още не съм умрял. Избодените ми зеници не трепваха, ала отворените ми очи виждаха всичко.