Орхан Памук - Името ми е червен

- Каза, че големите стари майстори никога не се отказвали от своя стил и метод, не прекланяли глава пред могъществото на нов шах, пред предпочитанията на някой принц или пред вкусовете на новото време и за да не бъдат принудени да го правят, героично се самоослепявали. Каза, че оправдавайки се с волята на Падишаха ни, вие недостойно и по собствено желание сте подражавали на франкските стилове в рисунките, работени за книгата на Лелин.

- Всъщност, Главният миниатюрист, великият Майстор Осман, не е имал предвид нищо лошо. Отивам да кипна липов чай за госта си.

Минах в съседната стая, моята любима жена, облечена в купената от търговката Естер нощница от китайска коприна, се хвърли в обятията ми и ме изимитира: „Отивам да кипна липов чай за госта си.“ После протегна ръка към моя камъш.

Изпод ухаещите на рози чаршафи в долапа до леглото ни извадих сабята си с ефес, инкрустиран с ахати, измъкнах я от ножницата. Сабята бе толкова остра, че метнеш ли връз острието й копринена кърпичка, ще я разсече на две, а туриш ли отгоре й златен варак, ще го среже абсолютно гладко и равно.

Върнах се в работната стая, прикривайки сабята зад гърба си. Кара ефенди, предоволен от провеждания разпит, все тъй обикаляше червения миндер с кинжал в ръка. Сложих върху миндера незавършена рисунка и казах: „Виж тази!“ Заинтригувано се приведе над нея, за да я проумее.

Тогава минах зад гърба му, извадих сабята, стоварих се с цялата си тежест върху него. Кинжалът падна. С едната си ръка го хванах за косата и натискайки главата му към пода, го изместих, а с другата опрях сабята в гърлото му. С тежкото си тяло направо смазах проснатото по очи нежно тяло на Кара, като с брадата си и с едната си ръка притисках главата му към острието на сабята. Едната ми ръка стискаше голям кичур от мръсната му коса, с другата допрях сабята си в нежната кожа на шията му. Прояви разум, не шавна, инак мигом му пусках кръвчицата. Дразнеше ме прекомерната близост с къдриците на тила му, който при друга ситуация бих шляпнал с удоволствие, дразнеха ме грозните му уши.

- Едва се удържам да не те убия - прошепнах в ухото му, сякаш споделях тайна.

Харесваше ми, че ме слуша без да гъкне, като примерно дете.

- Знаеш легендата от „Шахнаме“ - зашептях. - Шах Фаридун като баща извършил явна несправедливост - разделил на три страната си, оставил по-калпавите части от нея на двамата си по-големи сина, а най-добрата, Иран, - на малкия си син Ерадж. Жадуващият мъст решителен Тур измамил малкия си брат Ерадж, комуто завиждал, и точно като мене го стиснал за косата преди да му пререже гърлото, и точно като мене притискал брат си с цялата си тежест. Усещаш ли тежестта на тялото ми?

Не отговори, но по очите му - очи на жертвен агнец, - разбрах, че ме слуша и внезапно се вдъхнових:

- Аз съм верен на персийския стил и метод не само в рисуването, а и във финото рязане на глави с опряна о гърлото сабя. Тази любима за мен сцена съм я виждал в рисунките със смъртта на шах Сиявуш, макар тя да е по-различна от нашата сцена в момента.

Продължих да разказвам на безмълвния Кара как Сиявуш се подготвил да отмъсти на братята си, как изгорил целия дворец, как се простил с жена си, как яхнал коня си и поел с войската на поход, как изгубил войната, как го влачили за косите по прашното бойно поле, осеяно с трупове, как го затискали ничком на земята, точно както сега лежи Кара, как опрели кинжал в гърлото му, как приятели и врагове заспорили да го убият или да му простят и как победеният шах, проснат ничком, слушал техните спорове. Накрая запитах жертвата си:

- Харесваш ли тази рисунка? - Там, подобно на мен, Геруй издебва иззад гърба Сиявуш, притиска проснатото му на земята тяло, опира сабя в гръкляна му, сграбчва косите му и му прерязва гърлото. Малко преди кръвта му да напои безплодната земя, от нея се вдига гъста мъгла, сетне ръзцъфва цвете.

Млъкнах, заслушахме се в идещите откъм улицата писъци на разбягващите се ерзурумци. Нещастието и ужасът още повече ни сродяваха.

- Но във всички тези творби - казах, стисвайки по-силно косата му, - се усеща колко е трудно да нарисуваш изящно две ненавиждащи се души, чиито тела са плътно прилепнали едно о друго. Сякаш преди загадъчния и магически миг на обезглавяването, рисунките спотаяват предателството, завистта и хаосът на сраженията Дори и най-великите казвински майстори са се затруднявали да пресъздадат вкопчилите се един в друг двама души. Виж ти, с тебе май сме се подредили доста по-изящно.