Орхан Памук - Името ми е червен

Наблюдавах в огледалото отронилата се от красивото ми око сълза и в този миг от душата ми избликна стихотворение - запомних го завинаги. Защото забравяйки за проблема си чрез това, вдъхновено от Аллах стихотворение, аз затанцувах, припявайки си го като песен:

Казва нерешителното ми сърце: как искам

дорде съм на Изток, да бъда на Запад,

дорде съм на Запад, да бъда на Изток.

Всичко останало в мене копнее, дордето съм мъж,

да бъда жена, да съм мъж, дордето жена съм.

Оказа се трудно да бъдеш човек, а по-трудно -

да се живее човешки.

Искам да усещам наслада и отпред, и отзад,

и от Изтока и от Запада.

Само да не чуят ерзурумските ни братя сътворената от душата ми песен - страшно ще се разсърдят. От какво се боя ли? Е, може пък и да не се разсърдят, защото не аз изричам клевети, ако лъжа, то ще е защото преразказвам лъжи, но има един прочут ваиз, Дори-не-хусрет ефенди, който не че не бил женен, ама като вас, чувствителните миниатюристи, си падал повече по младите красавци, отколкото по нас, жените. Аз не обръщам особено внимание на тия неща. Той е вече на преклонна възраст. Зъбите му са опадали и, както разправят красивите момчета, устата му воняла ужасно, доближиш ли го, да ме прощавате, воняла на мечи задник.

Добре, де. Затварям си устата и се обръщам към действителния си проблем: Щом разбрах каква съм красавица, повече изобщо не пожелах ни да пера, ни да мия съдове, ни като слугиня да излизам на улицата. Бедността, сълзите, нещастието, тъгата и плачът на разочарование от отражението в огледалото - това си е за грозните жени. Аз трябва да си намеря мъж, който да ме закриля, само че кой да е той?

Започнах да наблюдавам през дупката в стената синовете на паши, бейове, които покойният ми баща канеше у дома с повод и без повод. Исках да бъда като онази вече позната красива жена с малка уста и с две дечица, в която са влюбени всички миниатюристи. Никак не би било лошо да ви разкажа историята на горката Шекюре. Ала съм дал дума в сряда вечер да ви запозная с

ЛЮБОВНАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНА ЖЕНА,

РАЗКАЗАНА ПО ПРИНУДА НА ДЯВОЛА

Всъщност историята е простичка. Случила се е в бедняшкия квартал на Истанбул Кемерюстю. Един от първенците на квартала, Челеби Ахмед, секретар при Васъф паша, е женен, с двама сина, накратко - благороден човек. Веднъж през един отворен прозорец случайно зърва черноока, стройна, грациозна, красива бошначка със сребриста кожа и се влюбва в нея. Тя обаче е омъжена, обича привлекателния си мъж и изобщо не я вълнува никакъв Челеби. Не можейки да сподели с никого мъката си, горкият Челеби залинява от любов, купува си вино от Рум и се отдава на пиенето, но така или иначе, не успява да скрие любовта си от съкварталците. Отначало всички изпитват уважение към любовта му, понеже обожават любовните истории, пък и харесват Челеби, дори понякога от неразбиране го взимат на подбив. Той обаче, не смогвайки да преодолее безутешната скръб, всяка вечер се напива, сяда пред портата на дома, в който красавицата със сребристата кожа щастливо живее с мъжа си, и започва да плаче - нещо, което притеснява всички. Ала какво ли да сторят съкварталците - ни да напердашиш влюбения, дето всяка вечер ридае от мъка, ни да го утешиш. Челеби се държи благопристойно, не вдига скандали, просто плаче. Лека-полека безутешната му мъка завладява целия квартал и всички се усещат скръбни и нещастни; избягват забавленията; самият той, досущ както непрестанно шуртящата тъжна чешма на площада, се превръща в жив извор на скръбта. Най-напред в кварталните приказки се настанява думата тъжен, после - злощастен, после - неблагодатен и хората заживяват с тези определения. Едни се преместват, на други работата започва да не спори, изкуството на трети, понеже вдъхновението им е секнало, потръгва на зле. И когато кварталът съвсем опустява, влюбеният Челеби грабва жена си и децата си и също се премества някъде, а красавицата със сребристата кожа и мъжът й остават в квартала съвсем самички. Нещастието, причинено от тях самите, постепенно охлажда любовта им, обърква отношенията им. Двамата живеят заедно до края на дните си, но щастието повече не ги спохожда.

Възнамерявах да кажа, че харесвам тази история, показваща колко опасни са любовта и жените, ама изведнъж се досетих - колко съм тъп наистина! - че сега съм жена и би трябвало да изрека съвсем друго нещо. Нещо такова:

- Ах, колко прекрасна е любовта!

Кои ли са тези странници, дето влязоха в кафенето?