Орхан Памук - Името ми е червен

Щом зърнах тълпата, веднага съобразих, че ерзурумците пребиват нашего брата, миниатюристите-шегобийци.

Сред тълпата бе и Кара. В ръката си стискаше кинжал, а край него се бяха скупчили някакви странни люде, прочутата търговка Естер и още жени с бохчи. Виждайки как ерзурумците пребиват напускащите кафенето хора, как го опустошават, ми се прииска моментално да изчезна оттам. Миг по-късно се появи нова група, най-вероятно еничари, ерзурумците угасиха факлите и се разбягаха.

Пред тъмната врата на кафенето нямаше никого. Влязох: Всичко бе потрошено; стъпвах по изпочупени филджани, чаши, купички и стъкла. Окаченият високо върху пирона светилник не бе угаснал по време на погрома - осветяваше осаждения таван, а не осеяния със счупени съдове, изпотрошени подноси и отломки от пейки под.

Накамарих един връз друг миндерите, пресегнах се и откачих светилника. На пода лежаха хора. Не можех да гледам окървавените им лица, натъкнах се на нечие тяло. Стенеше; като видя светлината, изхлипа като дете и аз се отдръпнах.

Влезе още някой. Притесних се за миг, ала беше Кара. Придвижихме се заедно нататък към друго тяло. Сведох светилника и видяхме нещо, което отдавна можеше да се очаква: Бяха убили медаха.

По вапсаното му като на жена лице нямаше следи от кръв, но челюстта, окото и оцветените в червено устни бяха направо размазани, вратът му бе в синини - явно от стискането. Ръцете му - изпънати на гърба. Един ще да е държал изотзад ръцете на преоблечения като жена старец, докато други са го млатели с юмруци, после колко му е да бъде удушен. И цялата тази работа, само защото някой е казал: „Отрежете езика на тоя, дето сквернослови по адрес на ваиз ходжа ефенди“?

- Би ли преместил светлината насам - рече Кара.

Светилникът озари огнището, край което сред утайката от излято кафе се валяха строшени мелнички, цедки, везни и парчета от филджани. В ъгъла край огнището, там, дето всяка вечер медахът окачваше рисунки, под светлината на лампата Кара търсеше вещите на убития: поясът му, хавлиената кърпа, потропващата тояжка. Взимайки от ръката ми светилника и държейки го пред лицето ми, спомена рисунките, дето все му бяха в ума: Да, естествено, и двете не бях ги рисувал в творческа атмосфера. Успяхме да открием тюбетейката, персийска направа, която покойният носеше върху остърганата си до голо глава.

През тясно коридорче, водещо към задния изход, се измъкнахме в нощния мрак, без да се натъкнем на никого. Може би оттук са бягали посетителите и миниатюристите по време на нападението, ала катурнатите саксии и преобърнатите чували с кафе подсказваха, че и тук е имало схватка.

Нападението над кафенето, жестокото убийство на майстор-медаха и плашещият нощен мрак като че ли ни сродяваха. Кара ми връчи светилника, измъкна кинжала си и го опря в гърлото ми.

- Отиваме у вас. Искам да претърся всичко. Та да ми олекне на душата.

- Вече претърсваха - отвърнах и млъкнах.

Изпитвах презрение, не гняв. Щом Кара вярва в плъзналите позорни клюки за мене, значи е най-обикновен завистник. Пък и не стискаше кой знае колко уверено кинжала.

Домът ми бе точно в противоположната посока на тази, по която се отправихме от задния изход на кафенето. Ето защо поехме обратно и ту отляво, ту отдясно по кварталните улици, стремейки се да избягваме стълпотворенията, минахме през пустеещите и излъчващи тъжния мирис на мокри и самотни дървета градини - описахме голям полукръг. Шумът откъм кафенето все още достигаше до ушите ни. Чувахме шетнята на еничарите, кварталните пазванти и младоците. Бяхме преполовили пътя, когато Кара проговори:

- Два дни с Майстор Осман гледахме в хазната шедьоврите на старите майстори.

Премълчах. После неочаквано се провикнах:

- Това, което миниатюрист на неговата възраст ще види, ако ще да работи рамо до рамо с Бехзад, може да зарадва единствено очите му, да развълнува и успокои душата му, но не и да обогати неговата изкусност. Защото рисуването става не с очите - с ръката, а ръката дори на моята възраст, камо ли на възрастта на Майстор Осман, трудно се поддава на обучение.

Говорех гръмко, та да разбере красивата ми жена, която, вярвах, ме чака, че не съм сам и да не реши да ме посрещне, а не защото приемах насериозно тоя самовлюбен нещастен тъпак с кинжал в ръка.

Докато минавахме през дворната порта ми се стори, че в къщата се раздвижи някаква светлинка, но сега, слава на Аллах, всичко тънеше в мрак. Да влизам в собствения си райски дом, подбутван от някакво си добиче с кинжал, ми се струваше най-кощунствено покушение срещу моя интимен мир, в който, посветил цялото си време в търсене паметта на Аллах, аз рисувах, а когато се умореше окото ми, се любехме с моята любима, най-красивата жена на света. Заклех се да отмъстя на Кара.