Орхан Памук - Името ми е червен

Тя за последен път огледа вратата, стените, огнището - сетих се, че тук Шекюре бе прекарала с мъжа си най-щастливите години от своя живот. Дали бе усетила, че този дом се е превърнал в убежище на двама нещастни и самотни мъже, че от него лъха на смърт? По целия обратен път не я доближих - бях засегната.

Онова, което на връщане сближаваше две сирачета, една прислужница, една еврейка и една вдовица беше не нощният студ, нощният мрак, непознатите квартали, труднопроходимите улици, а страхът от Хасан. По странични пътища, малки улички, крайни квартали, дето и птица не прехвърчаше, нашата многолюдна, охранявана от хората на Кара група се придвижваше като керван, отправил се към хазната, далеч от еничари, пазванти, разбойници, далеч от Хасан. В непрогледния мрак от време на време се натъквахме един на друг или се блъскахме в зидовете. Струваше ни се, че в тъмното изпод земята пред нас ще изскочат вампири, джинове, дяволи, че те ще ни грабнат и отнесат нанякъде, затова вървяхме плътно притиснати един в друг. Вървяхме опипом покрай зидове и залостени кепенци - в нощния студ долавяхме хъркането, кашлицата на спящите, простенването на добичетата в оборите.

Дори и да предположим, че се изгубя в безпределния мрак на криволичещите улици, аз, Естер, дето съм обходила всички истанбулски улици, с изключение на най-бедните и мръсни райони, сиреч, кварталите с настанените бежанци от различни народности, няма как да не разпозная местата, които ден след ден обикалям с бохчата си: Познах зидовете на къщите по улицата на Главния шивач, лъхащата незнайно защо на канела остра миризма от обора, прилепен до градината на Нуруллах ходжа, пепелищата по улицата на акробатите, чешмата на Кьор Хаджъ сред площада, отдето захваща уличката на соколарите, и разбрах, че не вървим към дома на покойния баща на Шекюре, а в някаква неизвестна посока - не успях да я определя.

Досетих се, че Кара ще да е намерил друго убежище, където да скрие семейството си от Хасан - ядосаше ли се, ставаше непредвидим - и от убиеца, този Иблис. Да бях разбрала де е това място, щях да го разкрия пред вас още сега, а пред Хасан - на заранта. И не поради лошотията си, а защото бях убедена, че Шекюре ще пожелае да възобнови връзката си с Хасан. Умният Кара обаче съвсем справедливо не ми се доверяваше.

Намирахме се на тъмна улица зад Пазара за роби - разнесоха се крясъци, вопли, викове. И някакъв особен шум - с ужас разпознах, че се кръстосват брадви, саби и сопи; чухме предсмъртни писъци. Кара връчи голямата си сабя на един от доверените си хора, измъкна насила кинжала от ръката на Шевкет, с което, разбира се, го разплака - Шекюре, Хайрие и децата, придружени от чирака на бръснаря и двама други мъже се отдалечиха. Каза ми, че питомецът на медресето щял да ме отведе право вкъщи; отдели ме от тях. Случайност ли беше това, или държеше да скрие от мене убежището им?

В горната част на тясната улица, по която бяхме принудени да минем, имаше кафене. Май кръстосването на сабите бе приключило преди да започне. Хората с викове и крясъци рушаха кафенето - Първоначално реших, че го разграбват. Ала те внимателно изнесоха на улицата филджаните, джезветата, стъклените чаши, подносите и захванаха да ги трошат пред очите ни за поука на всички нас, зяпащи в светлината на факлите. Някакъв мъж се опита да ги възпре - втурнаха се да го бият, но той успя да се отскубне. Помислих си че цялата дандания е свързана с кафето. Нали разправяха, че кафето е вредно, че разваля очите и стомаха, че замъглява мозъка и отклонява човек от вярата, че си е франкска отрова, че Пророк Мохамед бил отказал кафето, поднесено му от превъплътилия се в красива жена Дявол. Приличаше на нощна вакханалия, организирана с възпитателна цел; представих си как щом се прибера у дома, ще укоря моя Нисим: „Не бива да пиеш тая отрова.“

Голяма тълпа от безработни, безродници, преселници, надошли в града заради многобройните ергенски стаи и евтини ханове из околностите му, се струпа да наблюдава зрелището; зяпачите вдъхнаха нова увереност у противниците на кафето. Тогава се сетих, че са хората на прочутия ваиз Нусрет ходжа от Ерзурум; те прочиствали гнездата на виното и разврата, истанбулските кафенета и наказвали отклонилите се от пътя на Пророка, извършващи религиозните си обреди с музика и танци в текетата. Проклинали враговете на религията, съюзили се с дявола, прекланящите се пред идолите, безбожниците и художниците. Тогава се сетих, че това е кафенето, в което окачвали рисунки на стената, вършели се безобразия и се злословело срещу вярата и ерзурумския ваиз.