Орхан Памук - Името ми е червен

Чавушите на хазната научиха от притичалия към портата Джезми ага, че Майстор Осман ще остане вътре - затова не ме претърсиха твърде старателно и не откриха скритата в гащите ми игла. Напуснах дворцовия двор, поех из истанбулските улици и свърнах в някакъв пасаж - измъкнах от гащите си онова страшно нещо, ослепило легендарния Бехзад и го забодох в пояса си. Не вървях, направо летях.

Толкова бях премръзнал в залите на хазната, че студът на улицата ми се струваше подранила пролет. Когато минах покрай затварящите един след друг бакалски, бръснарски, ахтарски, овощарски и дърварски дюкяни на чаршията Ескихан, забавих крачка и се загледах в озарените от светилниците бъчви, наметки, моркови, стъклария.

След двата дни, прекарани в хазната, улицата на Лелин - все още не можех да кажа „моята улица“, нито дори улицата на Шекюре - ми се струваше още по-чужда. Но радостта, че съм жив и здрав и ще зърна своята Шекюре, мисълта, че тази нощ ще спя в една постеля с любимата си, тъй като - и това вече можеше да се смята за сигурно - убиецът е открит, ме сближаваха с целия свят и зървайки нара и ремонтирания залостен кепенк на прозореца, едва се сдържах да не викна, както би се провикнал селянин към отсрещния бряг на реката. Да, копнеех, зърна ли Шекюре, да извикам: „Вече се знае кой е проклетият убиец.“

Бутнах дворната порта. Не знам дали по скърцането на портата, дали по безгрижието на врабчето, пиещо вода от ведрото на кладенеца, дали по тъмната къща, но с усета на човек, живял като вълк единак дванайсет години, схванах веднага, че у дома няма никого. Когато с болка откриеш, че си останал съвсем сам, отново отваряш и отново затваряш вратите, отваряш и затваряш долапите, че дори и капаците на тенджерите. Тъй постъпих и аз. Надникнах дори в сандъците.

Едничкият звук, който чувах в ненарушимата тишина, бе звукът от учестените удари на сърцето си. Измъкнах сабята, дето я бях скрил на дъното на най-отдалечения сандък, мушнах я в пояса си и се успокоих като старец, пресял брашното си и окачил ситото. Докато десетки години работех с перото, моята сабя с ефес от слонова кост ме даряваше с вътрешен мир и равновесие (уравновесяваше дори вървежа ми). Книгите, за които си въобразяваме, че са утеха в сполетялото човека нещастие, всъщност само го задълбочават.

Смъкнах се на двора. Врабчето бе отлетяло. Излязох, изоставяйки безмълвието на мрака, обгърнал къщата, както се напуска потънал кораб.

Сърцето ми, което сега се доверяваше най-вече на себе си, казваше: Върви, тичай, открий ги. Затичах се. Избягвайки многолюдните места, тичах пряко улички и джамийски дворове, а когато кучетата, намирайки го за забавно, с радост се емваха подире ми, леко забавях ход.

Приготвях чорба от леща за вечеря, когато Нисим ми каза, че отвън има някой. Мушнах лъжицата в старческата му ръка, хванах я и разбърках два пъти чорбата, за да му покажа какво да прави, та лещата да не загори. Не му ли покажа, с часове ще държи лъжицата в чорбата, без да бърка изобщо.

Като видях Кара пред вратата, направо го съжалих. Лицето му бе такова, че се побоях да попитам какво се е случило.

- Не влизай - казах. - Преобличам се и идвам.

Облякох си жълто-розовата дреха, дето я слагах за рамазана или когато, разбира се, ме канеха на по-богатски трапези и по-длъжки сватби, награбих и празничната бохча. А на горкия Нисим рекох: „Като се върна, ще си изсърбам чорбата.“

Не бяхме извървели с Кара и една улица от еврейската махала - комините й попушваха на пресекулки като сиромашки тенджери, когато му рекох:

- Предишният мъж на Шекюре се е върнал.

Докато не излязохме от квартала, Кара не пророни и дума. Лицето му - пепеляво като спускащата се вечер.

- Къде са? - попита след дълго мълчание той.

Схванах веднага, че Шекюре и децата не са си вкъщи.

- У дома - отвърнах. - Тези думи се отнасяха за предишния дом на Шекюре, ала усетих, че ще наранят Кара, та побързах да добавя, за да открехна вратичката на надеждата: - Предполагам.

- Ти видя ли мъжа й, завърнал се от войните? - загледа ме той право в очите.

- Ни него съм видяла, ни Шекюре да напуска къщата си.

- Тогава откъде знаеш, че е напуснала?

- От тебе.

- Разказвай. Всичко! - каза решително.

Всевиждащата и всечуващата Естер, е, инак щеше ли да е Естер, дето е намерила мъже на сума ти мечтателни девойки, не биваше никога нищо да разказва, ако искаше все така спокойно да хлопа по портите на десетките несретни къщи, само че Естер бе необичайно разтревожена.