Орхан Памук - Името ми е червен

Колко много народ - и мъже, и жени бяха с пръст в устата си! През последните двеста години миниатюристите в придворните работилници от Самарканд до Багдад ползваха все тоя жест за изобразяване на изумлението: Юнакът Кейхосроу, притиснат от враговете, с помощта на. Аллах благополучно преодолява върху черния си кон течението на река Джейхан, а салджията, който не го е взел със себе си, изумено го наблюдава с пръст в устата, същото прави и весларят. В удивлението си Хосроу застива с пръст в уста, виждайки за първи път красотата на къпещата се в езерото Ширин - среброто на водата е потъмняло от времето, а кожата на Ширин е с лунен оттенък. Дълго, много дълго се вглеждах в красивите харемски жени - всяка от тях с пръст в уста наднича иззад пердетата на недосегаемите прозорци по дворцовите кули: Фаворитката Еспинуей, най-красивата от харемските жени, тъжно и смаяно, също с пръст в уста, гледа от прозореца победения от персийската армия и загубил престола си Тежав как бяга от бойното поле, а погледът й сякаш го умолява - не ме изоставяй на враговете си. Пъхнала пръст в красивата си дяволска уста, клеветницата Зулейха гледа със задоволство от прозореца как довеждат в клетка Юсуф, когото е наклеветила, че я е озлочестил.

И макар че жестът го имаше във всички тефтери с образци, и макар че миниатюристите го рисуваха както го бяха запаметили, всеки път показалецът на красавиците бе рисуван в устата с различна изящност.

Носеше ли утеха съзерцанието на подобни рисунки? Когато се смрачи, отидох при Майстор Осман и казах:

- Учителю, ефенди, отворят ли портата, бих искал с ваше позволение да напусна хазната.

- Чакай малко! Остават ни само една нощ и една сутрин. Толкова бързо ли се наситиха очите ти на най-прекрасните световни творения!

Докато говореше, не отделяше очите си от страницата, но зениците му забележимо избледняваха, беше ясно, че ослепява.

- Вече узнахме тайната за ноздрите на конете - отвърнах решително.

- Хъм! Така, де! Останалото вече е работа на Падишаха ни и на Главния хазинедар. Може би ще простят на всички ни?

Дали ще им обяви, че убиец е Щъркела? От уплах дори не попитах. Боях се, че не ще ми позволи да си тръгна. И по-лошо - понякога ми се струваше, че може да обвини мене.

- Иглата, с която Бехзад се е самоослепил, изчезна.

- Може би джуджето я е върнало на мястото й. Миниатюрата, която гледате, е невероятна!

Лицето му светна като на дете, усмихна се.

- Хосроу пристига с коня си пред двореца на Ширин и я чака, изгаряйки от любов по нея. Стилът на старите хератски майстори.

Гледаше рисунката, сякаш я вижда, ала не държеше в ръката си лупата.

- Каква прелест - листата на дърветата, пролетните цветя и звездите сякаш са озарени в мрака от своя, вътрешна светлина, смиреното търпение на стенните орнаменти, благородството на позлатата, всичко в рисунката е изящно балансирано. Конят на привлекателния Хосроу е нежен и грациозен като жена. Ширин е склонила лице до прозореца, гордо лице. Струва ти се, че влюбените вечно ще останат тук сред светлината, струяща от багрите, от тъканта и плътта на рисунката, изработена с финес и с любов от миниатюриста. Виждаш, че макар Хосроу и Ширин да са извърнали глави един към друг, телата им са пообърнати леко към нас. Защото знаят, че се намират в миниатюрата, а това, което виждаме ние, е само една рисунка. Ето защо изобщо не се стараят да приличат на онова, което ние обикновено виждаме. Тъкмо обратното - напомнят, че са дошли от паметта на Аллах. По тази причина времето в рисунката е спряло. Колкото й бързо да се развиват събитията в една изобразена в рисунката история, персонажите, като благовъзпитани, срамежливи и горди девойки, без да извършват излишни движения с ръцете, с изящните си тела, дори с очите си, остават така навеки. Ведно с тях в тъмносиньото нощно небе е застинало всичко: Птицата в нощното небе хем се рее тревожно между звездите, както летят забързаните сърца на влюбените, хем в този неповторим миг е като забодена в небето, дето ще си остане вечно. Старите хератски майстори, които знаели, че кадифената тъмнина на Аллах ще се спусне пред очите им като перде, с дни, със седмици съзерцавали без да помръднат някоя подобна рисунка и вярвали, че ако ослепеят, духовете им най-накрая ще се слеят с безкрайното време на рисунката.

Когато по вечерния езан отвориха със същата многолюдна церемониалност портата на хазната, Майстор Осман все още се взираше в страницата пред него и в неподвижната птица в небето. Ала онзи, който зърнеше избеляващите му зеници, нямаше начин да не забележи, че се свежда над фантастичната рисунка по странен, особен начин - тъй се скланят с престорен глад над паницата си слепците.