Орхан Памук - Името ми е червен

- Учителю, ефенди - изрекох с чувство на възхита, - стилът ви „недиме“, както очаквахте, даде отличен резултат. Всеки миниатюрист вече си има свой таен „подпис“.

- Не всеки миниатюрист, а всяка придворна работилница - гордо ме поправи той. - Дори не всяка. В някои нещастни придворни работилници, точно както става във всяко нещастно семейство, не се проумява, че щастието се ражда от хармонията на различните гласове, че щастието е в хармонията. Едни се мъчат да рисуват като китайците, други - като тюркмените, трети - като ширазците, четвърти - като моголите и така и не смогват да постигнат общ стил, както често се случва със свадливите съпрузи.

Гордостта, изписана върху лицето му, бе изместила напълно гримасата на огорчен старец, какъвто изглеждаше от доста време насам - видях един инатлив човек, готов да вземе нещата в ръцете си.

- Учителю, за двайсет години вие успяхте тук, в Истанбул, да постигнете такава хармония между миниатюристите от четирите краища на света, с различните им нрави и възгледи, че станахте съзидател на османския стил.

Защо ли възхищението, изпитано преди малко, сега, след като изрекох тези думи, ми прозвуча неискрено? Нима, за да прозвучат искрено похвалите ни към някого, пред чийто талант и изкусност се прекланяме, той непременно трябва да е поизгубил позиции и да се чувства поне малко нещастен?

- Къде ли се дяна това джудже? - запита Майстор Осман.

Изрече го с тон на обичащ ласкателствата и похвалите властник, който внезапно си е припомнил, че това не бива да се показва: Щеше му се поне да изглежда, че държи да смени темата.

- Въпреки че сте велик майстор, овладял до съвършенство персийските стилове, вие създадохте един различен свят на миниатюрната живопис, достоен за османската слава и сила - прошепнах аз. - Вие вкарахте в миниатюрата силата на османския меч, оптимистичните цветове на победата, интереса към обкръжаващия ни свят, свободата на житейското спокойствие. Учителю, най-велика чест е за мен, че днес имам възможност да гледам с вас шедьоврите на старите легендарни майстори...

И продължих да му нашепвам все в тоя дух. Атмосферата в залата на хазната, наподобяваща изоставено бойно поле, както и близостта ни в студения мрак, придаваха на шепота ми особена тайнственост.

Докато в очите на Майстор Осман се появи самодоволен старчески израз - слепците често не могат да контролират лицето си. Ласкаех ли, ласкаех стария майстор - ту искрено, ту потръпвайки от отвращение, каквото поначало изпитвам към слепците.

Хвана ръката ми със студените си пръсти, погали я, докосна лицето ми. През пръстите му като че ли и у мен се преляха неговата сила и старост. Сетих се за очакващата ме у дома Шекюре.

Стояхме неподвижно пред отворените страници. Като че ли си отдъхвахме от моите дитирамби, от самовъзхитата му, от болката му. Някаква неловкост се настани помежду ни.

- Къде ли се дяна джуджето? - повтори той.

Сигурен бях - подлото джудже тайно ни наблюдава от някой ъгъл. Озърнах се наляво, надясно, сякаш го търсех с поглед, ала бдителните ми очи се впиха в очите на Майстор Осман. Сляп ли беше, или искаше да убеди всички ни, включително и себе си, че е сляп? Доста бездарни, некадърни ширазки майстори на старини са се престрували на слепи, та да изпитат самоуважение и да оправдаят своите неуспехи.

- Ще ми се да умра тук - рече той.

- Велики Учителю, ефенди - угоднически промълвих аз, - тъй добре разбирам това, което казахте за днешните недобри времена, когато се ценят не миниатюрната живопис, а парите, не старите майстори, а франкските подражатели. Ваше задължение обаче е да опазите майстор-миниатюристите от врагове. Кажете ми, моля ви, до какъв извод стигнахте чрез стила „недиме“? Кой е нарисувал този кон?

- Маслината.

Не го каза, а го отсече, дори не успях да се учудя.

Замълча, след което добави:

- Убеден съм, че Маслината е нарисувал коня, понеже повече от другите е обвързан с маниера на старите майстори, най-добре и най-отблизо познава хератските легенди и стилове, а родословието на неговите учители води началото си от Самарканд. Сигурно ще кажеш: Защо досега не сме забелязали такива ноздри у останалите коне, които Маслината рисува от години? Вече казах, че някои детайли, например махът на птичето крило или как се крепи листът върху дървото, се предават поколения наред от майстор на чирак, съхраняват се в паметта на миниатюриста, но било поради злия и свадлив нрав на своя майстор, било поради вкусовете и настроенията на придворната работилница и на падишаха, той не ги рисува по този начин. Иначе казано, това е конят, който Маслината се е научил да рисува в детството си от персийските майстори и го е запомнил завинаги. Появяването му в книгата на глупака Лелин е жестоко заиграване на Аллах с мене. Нима старите хератски майстори не бяха за нас образец? Нима под хубава рисунка не разбирахме сътвореното от старите хератски майстори, така както тюркменските миниатюристи, рисувайки хубава жена, си я представят единствено като китайка? Зад всички велики миниатюристи стои Бехзадовият Херат, зад Херат - моголските коне и китайците. Защо обаче Маслината, толкова издълбоко свързан с хератските легенди, ще убива горкия Финяга ефенди, който пък бе най-сляпо обвързан със старите стилове - повече дори от Маслината?