Орхан Памук - Името ми е червен

Беше вперил очите си - зениците му бяха се свили за сметка на бялото в тях, - някъде далече, сякаш извън залата на хазната, като у човек, опитващ се да повика в спомените си миг от детството.

- Сцената, изработена в стила на старите хератски майстори, в която Хосроу пристига с коня си пред двореца на Ширин и я очаква, изгаряйки от любов към нея!

Сигурно щеше подробно да ме въведе в тъжната, поетична атмосфера на тази рисунка, за да разтълкува историята с ослепяването на старите майстори, но обзет от внезапен порив, го прекъснах:

- Велики учителю, ефенди, това, което аз непрекъснато бих искал да гледам, е нежното лице на моята любима. Оженихме се преди три дни. Дванайсет години страдах по нея. Сцената, в която Ширин се влюбва в Хосроу, виждайки нарисувания му лик, ми напомня само за Шекюре.

По лицето на Майстор Осман нескрито се четеше някакво бреме, някакъв интерес, ала не към моите думи, нито към рисунката на кървавата сцена пред него. Като че ли чакаше радостна вест, пътуваща дълго. Бях уверен, че не ме забелязва дори, грабнах иглата и се отдалечих.

В един мрачен ъгъл на третата зала, редом с банята, бяха струпани стотици големи и невероятни, отдавна развалени часовници, все дарове от франкски крале и владетели. Уединих се там и още по-внимателно се вгледах в иглата, с която, според Майстор Осман, Бехзад се е самоослепил. В червеникавата светлина, отразяваща се в златните обкови, кристалите и елмазите по прашните, развалени часовници, от време на време по връхчето на златната игла май проблясваше червеникава течност. Действително ли легендарният майстор Бехзад се е ослепил с тази игла? Дали пък Майстор Осман не е сторил същото ужасяващо нещо със себе си? Ярко оцветен, голям колкото човешки пръст магрибец, свързан с механизма на огромен часовник, сякаш ми кимна утвърдително. Часовникарят на изпратилия този дар хабсбургски крал шеговито измайсторил мъжа с османския каук така, че той, когато часовникът е работел, поклащал тавата си според отмерените часове за забава на Падишаха ни и харемските му жени.

Взех да прехвърлям през ръцете си някои по-обикновени книги: Както отбеляза джуджето, те са част от присвоеното имущество на убитите паши. Толкова много ще да са били удушените паши, че книгите им нямаха брой. Опиянено от обкръжаващото го богатство, джуджето като че ли забрави, че е нищо и никакъв кул и с ожесточена радост, присъща по-скоро на шах или падишах, заяви, че пашите, притежаващи посветени на тях книги с позлата, наистина заслужават да бъдат удушени, а имуществото им да бъде конфискувано. Но дори когато и в тия книги и албуми откривах сцената, изобразяваща влюбването на Ширин в Хосроу само по нарисувания му лик, не спирах да й се наслаждавам.

Рисунката вътре в рисунката, сиреч, нарисуваният лик на Хосроу пред разхождащата се из полето Ширин, никога не бе достатъчно ясна. Ала не защото миниатюристите не бяха способни да нарисуват добре дребната рисунка в рисунката. Мнозина от тях блестящо го правеха и върху нокът, и върху оризово зърно, и дори върху косъм. Тогава защо не смогваха да пресъздадат лицето на привлекателния Хосроу, в когото се влюбва Ширин, така, че да го разпознаеш? Подир обяд възнамерявах да питам за тия неща Майстор Осман, може би за да забравя собствената си мъка, но докато машинално разгръщах поразбърканите страници от някакъв албум, вниманието ми привлече един кон - върху платно бе нарисувано сватбено шествие. Сърцето ми изненадващо ускори своя ритъм.

Пред мен беше конят със странния нос. Понесъл на гърба си булката, конят ме гледаше право в очите. Като че беше вълшебен, сякаш ей сега щеше да ми прошепне някаква тайна. Идеше ми да изкрещя, ала, точно като в сънищата, не успях да издам и звук.

Грабнах книгата и разблъсквайки вещи и сандъци, дотърчах при Майстор Осман - разтворих пред него книгата на въпросната страница.

Взря се в рисунката.

И понеже не забелязах никакво отражение по лицето му, нетърпеливо изрекох:

- Ноздрите на коня са същите като нарисуваните за книгата на Лелин.

Прекара лупата си над коня. Дотолкова приближи и нея, и очите си до рисунката, че още малко щеше да я докосне с носа си.

Не издържах на проточилата се тишина.

- Самият кон, както виждате, не е в стила на коня за книгата на Лелин - казах. - Обаче носът е същият. Миниатюристът се е старал да възпроизведе китайското виждане за света. - Замълчах закратко. - Сватбено шествие. Напомня китайска рисунка, само че са я работили наши хора.