Орхан Памук - Името ми е червен

Тъкмо тогава Кара и джуджето отвориха дебела книга и я тикнаха пред мене.

- Не, не е това - казах. - Това е моголско шахнаме: Железните конници на Ескандар и техните железни коне - търбусите им са напълнени с нефт и след като бъде подпален, конете се втурват срещу врага като пламтящи факли, бълвайки пламъци през ноздрите си.

Гледахме пламтящата железна армия - нарисувана бе в китайски маниер.

- Джезми ага - рекох, - преди двайсет и пет години бяхме нарисували подаръци за персийските посланици, донесли тази безценна книга на шах Тахмасб, после пък изработихме миниатюри за нашето „Селимнаме“ [142] "Книга за Селим", описваща управлението на Селим Явуз. - (Бел. прев.) ...

Намери бързо „Селимнаме“ и ми го донесе. Видях блестящо оцветена рисунка, изобразяваща как посланиците на покойния вече султан Селим връчват с различните дарове и едно „Шахнаме“; на срещуположната страница получените дарове бяха описани най-прилежно и очите ми веднага откриха нещо, което някога бяха видели, ала тогава не съм му повярвал и вероятно затова и съм го забравил:

Златна игла с тюркоазена ръкохватка,

инкрустирана със седеф;

от тази игла се е възползвал най-прочутият

хератски майстор Бехзад, за да се самоослепи.

Попитах Джезми ага къде е открил „Селимнаме“. Тръгнахме между сандъци, купища платове, килими и долапи, криволичейки под стълбите в прашната тъмнина на хазната. Нашите ту уголемяващи се, ту смаляващи се сенки плъпваха по шлемове, слонова кост и тигрови кожи. В една от залите, претрупани от различни платове, от кадифета с особен червен цвят, в железния сандък, в който бе открито „Шахнаме“, се мъдреха още книги, имаше и извезани със сребро и злато наметки, необработени скъпоценни цейлонски камъни и инкрустирани с рубини кинжали; имаше и други дарове от шах Тахмасб - исфахански копринени килими, шах от слонова кост, кутия за пера, инкрустирана с китайски дракони, клони и слънце от седеф - личеше си, че е от времето на Тимур. Отворих кутията - усетих мириса на изгоряла хартия и рози и видях златната игла с тюркоазена ръкохватка, инкрустирана със седеф. Взех иглата и незабелязано се върнах на мястото си.

Защо шах Тахмасб покрай другите дарове бе изпратил на султан Селим и тази страшна игла? Дали защото Шахът като млад е взимал уроци от Бехзад и е боготворял миниатюристите, но на старини е прокудил от двореца си поетите и художниците и се е отдал на молитви? Заради това ли с лекота се е освободил от фантастичната книга, работена десет години от най-великите майстори? Дали бе изпратил книгата ведно с иглата, та да научат всички, че краят на всеки майстор-миниатюрист е Доброволната ослепяване, или защото, както отдавна се говори, който види веднъж страниците на легендарната книга, не пожелава повече да гледа света? Тъй или иначе, книгата отдавна е нямала никаква стойност за шаха, разкайващ се за своята греховна любов към рисуването, както се случва с немалко владетели на старини.

Спомних си истории, разправяни от изгубилите всякакви илюзии на стари години миниатюристи: При нахлуването в Шираз на войските на шах Джихан, владетел на Каракоюнлу, прочутият в града Главен миниатюрист Ибни Хусам изрекъл: „Аз не мога да прорисувам по друг начин“ и заставил чирака си да изгори очите му. Когато войските на султан Селим Явуз победили шах Исмаил, нахлули в Ткбриз и плячкосали двореца Хащ Бехещ, пратили миниатюристите в Истанбул, ала по пътя възрастен персийски майстор ослепял, не защото се поболял, както се говорело, а защото се самоослепил с помощта на някакво си лекарство и рекъл: „Не мога да рисувам в османски стил.“ Неведнъж, когато бивах ядосан, напомнях на миниатюристите си, че самоослепяването на Бехзад трябва да им служи за пример.

Нямаше ли друт път? Например, ако майстор-миниатюристът възприеме някои елементи от новите стилове, не би ли спасил и придворната работилница, и стиловете на старите майстори?

Имаше нещо възтъмно върху финопробождащия остър връх на иглата, ала уморените ми старчески очи не можеха да различат дали беше кръв или друго. Доближих лупата и дълго се взирах в иглата, сякаш съзерцавах някоя тъжна любовна сцена. Опитах се да си представя как се е самоослепил Бехзад. Казват, че човек не ослепява отведнъж, че кадифената тъмнина се спуска бавно, понякога с дни, с месеци, както по естествен път ослепяват възрастните.

В съседната стая бях мернал огледало; надигнах се, надзърнах - беше си там; огледало със спираловидна ръкохватка и с масивна рамка от махагон и слонова кост с изящна като цвете резба от удължени букви. Седнах и загледах очите си в огледалото. Как красиво се набраздяваше пламъкът на златния свещник в зениците ми, които вече шейсет години рисуваха и оглеждаха нарисуваното.