Орхан Памук - Името ми е червен

Сърцето ми заби ускорено, някак особено. Ситни капчици пот оросиха челото ми, както преди шейсет години, когато като чирак за пръв път видях малко безсрамните рисунки от Табриз в стил „сиях калем“, изобразяващи млади красавци с мраморна кожа и крехки девойки с малки гърди. Припомних си първите свои стъпки в изкусността и непомерната си жажда да рисувам, както и дълбоките чувства, които изпитвах, докато наблюдавах ангелското лице, бадемовите очи и розовата плът на красивото момче, доведено в придворната работилница като кандидат-чирак няколко години подир женитбата ми. И съвсем остро усетих как рисуването бе свързано не със срама и мъката, а с увлечението, което изпитвах, усетих как талантът на миниатюриста е преди всичко любов към Аллах, към света, какъвто го вижда Аллах. И сякаш усетих щастливия вкус на победата след всички години, които прекарах прегърбен над работната дъска в скута ми, след нееднократно изтърпявания бой, докато изуча изкуството си, след саможертвената готовност да ослепея, рисувайки, след всички страдания, които преживях или бях принуден да преживея. Гледах тази фантастична рисунка, както се гледа нещо забранено - мълком, продължително и с наслада. Гледах, а окото ми процеди сълза, тя се хързулна по бузата ми и се зарови в брадата.

Забелязвайки приближаването на един от лъкатушещите из залата на хазната свещници, прибрах албума и небрежно разтворих един от томовете, оставен ми по-преди от джуджето. Също специален, изработен за шаховете албум: Влюбени елени в края на зеленината и чакали, които озлобено завиждат. Обърнах страницата: Дорести и тъмнокафяви коне, каквито са могли да бъдат сътворени единствено от старите хератски майстори, Господи, колко са красиви! Обърнах страницата: Рисунка на приседнал простодушен писар. Рисунката бе на около седемдесет години, по изображението на лицето не разпознах автора й, би могъл да е всеки. И тъкмо да река, че атмосферата и нюансирането върху брадата на приседналия мъж нещо ми подсказват, и сърцето ми ме изпревари - да, единствен Той можеше да нарисува толкова красива ръка. Творбата бе на великия майстор Бехзад. Рисунката излъчваше светлина.

И преди години бях виждал рисунки на великия майстор Бехзад, ала дали защото не ги разглеждах отделно, а заедно с други стари майстори, или защото не бяхме съвсем сигурни в авторството на великия Бехзад, очите ми тогава не бяха чак дотам заслепени?

Тежкият, пропит с дъх на плесен мрак в хазната сякаш се озари. В съзнанието ми се сляха тази великолепно нарисувана ръка и онази изящна, фантастична ръка, белязана от знаците на любовта, която видях малко по-рано. Благодарих на Аллах, че преди да ослепея, ми е показал това вълшебство. Знам ли скоро дали няма да ослепея? Не знам! За миг почувствах, че бих могъл да споделя усещането си с Кара, който бе надвесил свещника и като мен съзерцаваше рисунката, ала изрекох съвсем друго:

- Виж прелестта на ръката. От Бехзад е.

Ръката ми от само себе си подхвана ръката на Кара, сякаш бе поела мекичката, кадифена ръчица на някое от красивите ми чирачета - на младини ги обичах до един. Ръката му бе гладка и силна; по-гореща от моята; китката му от вътрешната страна, прорязана от вените, бе фина и широка - харесваше ми. На младини, преди да покажа на чирачето как се държи четката, поемах ръката му в дланта си и впивах с обич очите си в уплашените му и сладки очета. Изгледах така и Кара. Зениците му отразяваха пламъка на свещта.

- Ние, миниатюристите, сме братя - рекох. - Ала вече всичко приключи.

- В какъв смисъл?

„Вече всичко приключи.“ Тъй би рекъл великият майстор, посветил целия си живот на един владетел, на един престолонаследник, сътворявал в неговата придворна работилница чудеса в стила на старите майстори, създал дори самия стил на тази работилница, когато виждайки поражението на хана-покровител осъзнава пределно ясно, че след мародерстващите вражи войници в града ще дойдат нови господари и те ще съсипят придворната работилница, ще разпръснат и попилеят страниците на томове книги, ще унищожат и ще се изгаврят с всичко, в което е вярвал и което сам е открил, което е обичал като дете, и заради което е пожелавал да ослепее; в този смисъл ми се щеше да го река. Но на Кара трябваше да го обясня по друг начин.

- Тук е изобразен великият поет Абдуллах Хатифи - казах. - Толкова велик поет бил Хатифи, че дори не излязъл от дома си, когато шах Исмаил превзел Херат и всички се втурнали да го ласкаят - самият шах Исмаил го посетил в неговия извъградски дом. Ние обаче разбираме, че това е Хатифи не по лицето му, нарисувано от Бехзад, а по надписа под лика му, нали тъй?