Орхан Памук - Името ми е червен

Когато, например, преди осемдесет години шах Исмаил прекосил реката и със силата на меча си възвърнал Херат и целия Хорасан от узбеките, и когато назначил за валия на Херат брат си Сам Мирза, брат му, за да ознаменува щастливата победа, заръчал да подготвят книга, заръчал да препишат и повторно да илюстрират книгата „Срещата на звездите“ от Емир Хосроу, свидетел и описател на подобна история в делхийския дворец. Страница от тази легендарна за мен книга показваше срещата край реката на двама празнуващи победата владетели, лицата им хем приличаха на делхийския султан Кейкубат и на неговия баща, бенгалският владател хан Бугра, описани в книгата, хем на шах Исмаил и брат му Сам Мирза, станали повод да бъде изработена книгата. Ето, и сега, поглеждайки някоя рисунка, пред очите ми мигом изникваха познатите лица на управници и исторически герои, и аз благославях Аллах за това, че ми е предоставил възможността да зърна такава фантастична рисунка.

В една от творбите си Шейх Мухаммад, велик майстор от същото легендарно време, бе нарисувал султана да играе поло, а покорен кул, достигнал висшата степен на преклонение и любов към падишаха, разчита топката да се насочи към него, изчаква търпеливо този миг и когато топката действително полита към него, той, преизпълнен с надежда, я грабва от земята и лично му я подава. Хиляди пъти бях чувал колко изящно и издълбоко са били изобразени справедливата любов, възхитата, покорността, които смиреният раб изпитва към великия владетел и прославен падишах, все чувства, каквито младият и красив чирак изпитва към великия майстор и ето ги - обгърналите топката протегнати пръсти на роба и липсата на всякаква смелост да погледне в лицето падишаха. Съзерцавайки тази миниатюра, човек проумява онова, което извътре усещах аз: Най-велико щастие на този свят е да си учител на млади, красиви и проницателни чираци, а най-велико щастие за тях е да чиракуват на своя майстор с покорство, достигащо до раболепие. Съжалявах онези, на които не им се е отдала възможност да се сдобият с това право.

Прелиствах страниците, старателно и припряно оглеждах хилядите птици, коне, войници, влюбени, камили, дървета, облаци, а щастливото джудже, открило сгода да демонстрира съкровищата на хазната, дръзновено се кипреше като древен шах и вадеше ли, вадеше от сандъците нови и нови книги и ги редеше пред мен. Измежду фантастичните и най-обикновени томове, измежду разбърканите албуми, от два срещуположни края на железен сандък изникнаха две великолепни книги - едната, в цвят на презряла вишна, бе подвързана по ширазки маниер, другата, изработена в Херат, бе с дебело лакирана корица, направена по китайски маниер; книгите невероятно си приличаха, та Първоначално си рекох, че са изкопирани една от друга. Докато се мъчех да разгранича оригинала от копието, проследих имената на калиграфите, опитах се, доколкото мога, да открия къде има скрити подписи, докато накрая разтреперан разбрах, че това са двете легендарни книги на Незами, изработени от Майстор Шейх Али Табризи - за шах Джихан, владетел на Каракоюнлу и за Узун Хасан, владетел на Аккоюнлу. Големият майстор-миниатюрист бил ослепен по нареждане на шаха на Каракоюнлу, за да не може да изработи подобие на заръчаната от него книга, ала майсторът, приютен от владетеля на Аккоюнлу, нарисувал още по-съвършена книга. Виждаше се, че рисунките на втората, правени, когато вече е бил сляп, са по-откровени и по-ясни, цветовете на първата пък бяха ярки и по-жизнени и това ми припомни, че паметта на слепците изкарва на бял свят безмилостната голота на живота, но и убива неговата виталност.

Понеже съм голям майстор и това, естествено, го вижда Великият Аллах, който вижда и знае всичко, вярвах, че един ден ще ослепея, ала исках ли да се случи? Като осъден на смърт, пожелал да зърне още веднъж света, преди да бъде екзекутиран, казах на Великодушния Аллах: „Позволи да видя всички тези творби, позволи да се наситят очите ми.“ Защото присъствието на Аллах в разкошната и страшна тъмнина на претъпканата с предмети хазна бе осезаемо.

Легендите и алегориите за слепотата в разгръщаните от мен страници доста често разкриваха мъдростта на Аллах. Ширазецът Шейх Али Реза, изобразил прочутата сцена с разхождащата се из полето Ширин, която, виждайки окачения върху клона на един чинар рисуван лик на Хосроу, се влюбва в него, е работил едно по едно листенцата на закриващия цялото небе чинар; и когато някакъв глупец му изтърсва, че централната тема на тази сцена не е чинарът, гордият Шейх Али Реза, за да докаже, че същинската тема в миниатюрата не е страстта на красивата девойка, а страстта на миниатюриста, започнал да рисува същия чинар с всичките му листенца върху оризово зърно. Гледах, естествено, не дървото върху оризовото зърно, което великият майстор оставил наполовина недовършено, понеже седем години и три месеца след започването на тази работа ослепял, а великолепното дърво на вече слепия майстор върху листа, макар че самоуверено туреният до красивите нозе на милите недимета на Ширин подпис поотклони вниманието ми. На друга една страница с ярки и ведри багри бе пресъздадена сцената, в която Рустам ослепява Ескандар с двувърхата си стрела - така работят миниатюристи, запознати с индийските стилове: Слепотата, тази вечна тревога и тайно стремление на миниатюриста, бе изобразена като начало на щастлив празник.