Орхан Памук - Името ми е червен

Отвориха вратата, Майсторът уведоми чакащите отвън аги за нашето решение, а когато Главният хазинедар даде своето позволение, аз вече съжалявах. Затъгувах. Затъгувах за Шекюре, за дома ни. Бях като на тръни; как ли ще изкара нощта сама с децата, ще успее ли да затвори плътно прозорците с поправените кепенци?

Влажните огромни чинари в двора на Ендеруна, обвит в едва забележима мъгла, жестовете и мимиките, с които двама млади слуги разговаряха като глухонеми, за да не нарушат покоя на Падишаха ни в тази щастлива градина, ме примамваха през едното отворено крило на портата към фантастичния свят отвън; но изпитах и вина, и срам, тъй че не се помръднах от мястото си.

Носят се слухове и сред гилдията на миниатюристите, разпространени най-вероятно от джуджето Джезми ага, че сред пристигналите от Китай, Самарканд и Херат страници има рисунка, изобразяваща двама ни - рисунката се намирала в един обемист албум в най-затънтения ъгъл на хазната, запълвана от дедите на Негово Величество Падишаха ни векове наред, докато завладявали и плячкосвали стотици страни, тъй че ако най-сетне самите ние разтълкуваме с подобаващия ни маниер собствената си история, няма да остане и един засегнат от избраната публика в това прекрасно кафене.

Изминали са сто и десет години от нашата смърт и четирийсет години от затварянето на нашите текета - тия, както ги наричат, огнища на безбожието, тия гнезда на дявола, - понеже нямало как да бъдат променени и били под персийско влияние, обаче ей ни сега, пред вас сме. И защо? Ами защото сме нарисувани във франкски стил, затова! В един прекрасен ден ние, двамата абдали, си бродехме, както личи от рисунката, из страната на Падишаха ни, обхождайки град подир град.

Боси, с бръснати глави, полуоблечени, само с по една еленова кожа връз гърбовете ни, с по един пояс на кръста, с по един кривак в ръцете, с по една талерка за милостиня, провесена на синджир от вратовете ни, единият - с брадва, другият - с лъжица, та да си хапваме туй, дето Аллах благоволи да турят в талерките ни.

С моя красив, с моя любим другар и побратим се бяхме впуснали в обичайната разправия - кой пръв да хапне с лъжицата от талерката си, и докато единият викаше „аз“, а другият пък викаше „аз“, стигнахме чешмата на един конак, дето ни спря някакъв странен франкски пътешественик, даде ни по една сребърна венецианска монета и захвана да ни рисува.

Абе, странен човек, франк: Разположи ни в средата на листа, гаче ли сме самата шатра на Падишаха ни, нарисува ни полуголи, а аз отведнъж се сетих и рекох на драгия си спътник, че за да замязаме на истински нищи и просещи календери, редно е да забелим очи, което и сторихме, и мигом заприличахме на слепци. В туй състояние всеки дервиш по най-естествен начин наблюдава не външния, а вътрешния си свят, понеже вътрешният свят е загадъчен и гледката в него е къде по-приятна.

Външната гледка обаче се развали още повече. Защото се разнесоха крясъците на един ходжа ефенди.

Да не ни разберете неправилно, ей. Седмица по рано в туй прекрасно кафене ни разбраха неправилно само като споменахме Ходжа ефенди; този Ходжа ефенди в никакъв случай не е ерзурумският ваиз Нусрет ходжа, не е и Хусрет ходжа, чийто баща е неизвестен, не е и сиваският ходжа, сношавал се на дървото с дявола. Някакви черногледци веднага ни предупредиха, че ако още веднъж споменем пресветия Ходжа ефенди, ще отрежат езика на медаха и ще му излеят кафето върху главата.

Къде ти кафе преди сто и двайсет години, ама нашият Ходжа ефенди, дето ви го описваме, взе да бълва огън и жупел:

- Що ги рисуваш тия бе, франкски невернико? Тия безсрамни календери скитосват, крадат и просят, пушат хашиш, лочат вино, съешават се един с друг и дори само от голотията им се вижда, че са злосторници - не знаят що е намаз, молитва, дом, семейство, родина. В нашата прекрасна страна има толкова дивни неща, как пък избра да рисуваш тъкмо таз напаст, за да ни навредиш ли?

- Не, не затова, а защото рисунката на вашата напаст ми носи повече пари - отвърна неверникът, а ние, двамата абдали, се смаяхме, че художникът е толкова акъллия.

- Че ти за повечко пари и дявола ли красив ще го издокараш? - запита Ходжа ефенди, пробвайки смело да се впусне в словоборство, обаче оня, както личи от нашата рисунка, не му обърна внимание, понеже франкският художник си беше най-обикновен занаятчия и го вълнуваха не безсмислените словоборства, ами творбата му и парата.