Орхан Памук - Името ми е червен

Видяхме възнесението на нашия Пророк сред сонм от ангели; тъмнокожия шесторък, дългобрад старик, представляващ Сатурн; спокойния сън на бебето Рустам в седефената люлка и грижовните погледи на майка му и дойките. Видяхме мъчителната смърт на Дарий в скута на Ескандар, уединяването в червената стая на Бехрам Гур с руската принцеса, преминаването през огъня на Сиявуш, яхнал врания си кон - върху носа му нямаше никакъв таен „подпис“, тъжното погребение на Хосроу, убит от сина си. Майстор Осман набързо прелистваше томовете, понякога разпознаваше миниатюристите, показваше ми свенливо оставените от тях подписи, прикрити сред цветя, в някое закътано ъгълче на руините или в подножието на тъмен кладенец с притаил се в него джин; обясняваше ми кой какво и от кого е заимствал. Натъкнахме се на рисунки, разгърнати върху няколко страници. От време на време настъпваше продължителна тишина, чувахме само едва доловимото шумолене на листовете. От време на време Майстор Осман откликваше с едно „Дааа!“, а аз мълчах, понеже не схващах кое го удивлява. Разгръщаше страниците, показваше ми ги и току ми припомняше, че редът на страниците, последователността на дърветата и конниците в някои творби вече сме ги срещали в други томове, в други сцени от съвсем други истории. Сравни, например, рисунката от „Хамса“ на Незами, правена по времето на шах Реза, син на Тимур, а значи преди повече от двеста години, с рисунка в друг том, вероятно изработена преди седемдесет и осем години в Табриз; запита ме каква ли трябва да е философията на рисуването, щом като миниатюристи, които никога не са могли да зърнат творбите си, са създали еднакви рисунки и сам си отговори:

- Да рисуваш, означава да си спомняш.

Прелиствайки древните книги, той ту се натъжаваше от чудесата (защото вече никой не можеше да рисува така), ту се развеселяваше от несръчността (защото всъщност всички миниатюристи сме братя!), а когато ми показа стари рисунки на дървета, ангели, слънчобрани, шатри, дракони и натъжени принцове, отбеляза какво не трябва да забравя миниатюристът: Някога Аллах видял неподражаемостта на света, повярвал в красотата на видяното и го поверил на своите раби. Работата на миниатюристите и на влюбените в миниатюрната живопис е да помнят вълшебната гледка, видяна от Аллах и завещана ни след туй от него. Най-великите майстори от всички поколения миниатюристи посвещаваха целия си живот на това и до настъпването на слепотата с вдъхновение и с неимоверни усилия се опитваха да постигнат фантастичната гледка, която Аллах повели да виждаме и да претворяваме. Техните творби приличат на припомняне на собствените им спомени. За съжаление обаче, дори най-великите майстори, подобно на уморените старци и ослепелите от работа миниатюристи, успяваха да си припомнят само отделни детайли от тази фантастична картина. Тази е и причината старите майстори, като някакво чудо, да рисуват абсолютно еднакво дърво, птица, къпещ се в банята принц и тъжна девойка до прозореца, въпреки че никой от тях не може да е виждал творбите на другия, от когото го делят векове.

Подир време, когато помръкна червената светлина в хазната и се разбра, че в долапа няма нито една от книгите, подарени от шах Тахмасб на бащата на Падишаха ни, Майстор Осман се върна към същото разсъждение:

- Понякога с векове се съхранява маниерът на изработване на птичето крило, на дървесния лист, на извивката в крайчеца на ресните, на облака в небето, на женската усмивка, препредава се от майстора на чирака, поколения наред го усвояват и наизуставят. Така, както искрено вярва в неизменността на Свещения Коран, майстор-миниатюристът вярва със същата искреност и в неизменността на усвоеното от учителя, понеже приема съществуването на един единствен образец и никога не забравя този нарисуван по памет детайл, както не може да забрави и наизустения Коран. Но „не забравя“ съвсем не означава, че винаги ще ползва този детайл. Понякога се случва традициите на придворната работилница, в която миниатюристът е пренатоварил от работа очите си, своенравието на майстора и неговият вкус към цветовете, както и капризите на падишаха, да не позволят на миниатюриста да претвори точно този детайл, птичето крило или женската усмивка...

- Или носа на един кон... - вметнах припряно аз.

- Да, или носа на един кон... - рече Майстор Осман без никаква усмивка. - Когато великият майстор по една или друга причина не може да проникне в дълбините на своя дух, той започва да рисува като всички, съобразявайки се с каноните на придворната работилница, в която работи.