Орхан Памук - Името ми е червен

Та нарисува ни той, тури рисунката в една папка, нея пък - в задната част на дървения самар и пое към безбожната си страна, обаче победоносната османска войска завладя и плячкоса неговия крайдунавски град, и ние, айдеее, се върнахме в Истанбул и - право в хазната. Оттам пък, чрез една тайна тетрадка, в която ни прекопираха, стигнахме до друга една книга, а най-накрая и до това щастливо кафене, дето кафето се пие като ободряващ еликсир. Сега:

Ходжа ефенди от Коня, за когато споменахме по-горе, разпоредил да сберат проповедите му в дебела книга и там на едно място казва: Календерите са излишъкът на света. Защото хората по света се делят на 4 категории: 1. Бейове. 2. Търговци. 3. Земеделци. 4. Занаятчии. Календерите не принадлежат към нито една категория. Следователно са излишък.

Разпоредил се още да бъде записано следното: „Те се скитат по двойки и се препират кой пръв да яде от талерката с единствената лъжица“, ала същността на целия спор е в тайния му подтекст - кой кого пръв да оноди и тук незнаещите ще се засмеят, тъй като няма да схванат подтекста. Ох, само да не се объркате, ама пресветият ходжа бе разгадал тайната ни, просто защото следваше нашия път - бродеше с нас и с красивите момчета, чираци и миниатюристи.

е следната: Докато ни рисуваше, франкският неверник тъй мило ни гледаше, с такова внимание, че обикнахме и него, и неговото рисуване. Когато рисуваш, наблюдавайки с просто око света, се получава невярно изображение - нарисува ни той слепи, пък бяхме зрящи, ама не се разсърдихме. Сега дори сме доволни. Според Ходжа ефенди ние се намираме в Ада, според някои неверници сме отдавна изгнили трупове, а според вас, сбралите се тук мъдри миниатюристи, ние сме рисунка и понеже сме рисунка, стоим пред вас като живи - не е ли прекрасно? Защото подир срещата ни с вече познатия Ходжа ефенди, след като минахме, просейки, през още три конака и осем села от Коня до Сивас, една нощ ни застигна такъв студ и такава снежна веявица, че ние, двамата абдали, се прегърнахме, потънахме в сън и умряхме от бяла смърт. Преди смъртта видях насън как ме рисуват, как като рисунка оцелявам хиляди години и отивам направо в Рая.

Из Бухара и до днес се разправя една история от времето на хан Абдуллах. Узбекският хан, доста подозрителен владетел, нямал нищо против повечко миниатюристи да се трудят върху една и съща рисунка, ала никак не обичал миниатюристите му взаимно да си подражават. Защото ако се случело някой от рисувачите да прегреши, ставало невъзможно измежду дръзко копиращите се миниатюристи да се разкрие грешникът. Пък и самите миниатюристи, вместо да търсят паметта на Аллах в тъмнината, за по-лесно надничали в работите си и рисували каквото видят. Ето защо узбекският хан с радост приютил двама велики майстори, потърсили при него убежище от войните и от жестоките ханове - единият бил от юг, от Шираз, другият - от изток, от Самарканд, ала забранил на тия именити таланти взаимно да разглеждат творбите си и ги настанил в по една малка работна стая в две най отдалечени едно от друго кътчета на двореца. И точно трийсет и седем години и четири месеца двамата велики майстори слушали от хан Абдуллах, както се слуша легенда, колко фантастични били незърваните миниатюри на другия, по какво се различавали, от каква гледна точка пък помежду им съществувала невероятна прилика и всеки от тях закопнял до смърт да види чуждите рисунки. След смъртта на узбекския хан, който като костенурките живял твърде дълго, двамата възрастни миниатюристи се завтекли един към друг да си видят рисунките. Сетне приседнали в двата края на един миндер, всеки положил в скута си книгите на другия, но разглеждайки рисунките, за които дотогава съдели единствено по разпространяваните от хан Абдуллах митове за тях, и двамата останали разочаровани. Творбите далеч не били тъй фантастични, като в разказите на хана, напротив, липсвала им характерност, светлина и яснота, като на всичко, което били виждали напоследък. Двамата велики майстори, които лека-полека ослепявали - те не след дълго ослепели напълно, - дори не проумели причината за странната неяснота и понеже цял живот се осланяли на привидното, така и си отишли с вярата, че илюзиите са по-прекрасни от самите рисунки.

Разгръщайки посред нощ в хазната с вкочанените си пръсти страниците на книгите, за които бях мечтал четирийсет години, се почувствах безкрайно щастлив сред героите на тази жестока история от Бухара. Защото преди да съм ослепял и умрял, бях получил възможност да държа в ръцете си легендарните книги на моя живот, и когато виждах, че някои от разгръщаните страници от някоя легенда са много по-фантастични от онова, което съм чувал, вълнението ме задавяше и ме караше да нашепвам: „Слава, слава, вечна ти слава, Аллах!“