Орхан Памук - Името ми е червен

- Моят Падишах сметна за излишно да идват писарите и секретарите, съхраняващи регистрите на вещите - рече Главният хазинедар. - Библиотекарят почина, днес никой не се занимава с книгите. Затова Падишахът ми нареди да ви придружава единствен Джезми ага.

Той беше около седемдесетгодишно джудже с блестящи очи. И серпушът му бе особен - наподобяваше корабно платно.

- Джезми ага се чувства тук като у дома си. Той единствен знае местонахождението на книгите и на всичко останало в хазната.

Възрастното джудже не си придаваше излишна важност. Внимателно огледа сребърния мангал на крачета, гърнето с инкрустираната със седеф ръкохватка, светилника и свещниците, внесени от еничарите новобранци.

Обясни ни, че Главният хазинедар сега ще заключи вратата след нас и отново ще сложи седемдесетгодишния печат на султан Селим Явуз, че след вечерния намаз в присъствието на много аги отново ще счупи печата и ще отключи, и че трябва да внимаваме много да не би „по погрешка“ нещо да се озове в нас, из дрехите, по джобовете и в поясите ни, защото на излизане щели да ни пребъркат дори и под гащите.

Минахме навътре между строените аги. Бе ледено студено. Щом затвориха портата, всичко се обгърна в мрак и усетих чак в носоглътката си мириса на мухъл, прах и влага. Около нас беше претъпкано; вещи, сандъци, шлемове - всичко бе наблъскано едно в друго. Това, кой знае защо, ми напомни сраженията, на които съм бивал свидетел.

Очите ми попривикнаха със сумрачната светлина, проникваща в помещението през дебелите решетки на горните прозорци, очертаха се перилата на водещите към антресола стълби и огражденията на проходите с дървен под, опасващи втория етаж. Залата изглеждаше червена от цвета на кадифетата, килимите и чергите по пода и стените. Ето го, смирено отчетох наум, резултатът от всички военни походи, сражения, пролята кръв, разграбени градове и хазни - целият този разкош, всичките тези неща бяха събирани така.

- Какво, уплашихте ли се? - попита възрастното джудже, изразявайки гласно вълненията ми. - Всеки, влизайки за първи път тук, се плаши. Нощем духовете на вещите си общуват шепнешком.

Тишината, в която бяха потопени невероятните вещи, ето кое плашеше. Чухме как запечатват кофара и без да шавнем оглеждахме удивено наоколо.

Саби, слонова кост, кафтани, сребърни свещници, атлазени знамена. Седефени ковчежета, железни сандъци, китайски вази, пояси, сазове, доспехи, копринени възглавници, кълба, представляващи земята, ботуши, кожи, рогове от носорози, орнаментирани щраусови яйца, пушки, стрели, боздугани и долапи, долапи, долапи. Всяко кътче бе претъпкано с платове, с килими, с коприни - и всичко това бавно и на камари се стичаше сякаш върху ми от оградените с дъски горни етажи, от перилата, от долапите, от нишите по стените. Особена, невиждана от мен светлина озаряваше платове, кутии, падишахски кафтани, саби, големи розови свещи, тюлбени, възглавници, везани с бисери, седла, обшити със злато, кавалерийски саби с елмазни ефеси, боздугани с рубинени ръкохватки, кауци, пискюли от шапки, странни часовници, фигурки на коне и слонове от слонова кост, инкрустирани с елмази наргилета, седефени чекмеджета, пискюли за коне, едри броеници, шлемове, обсипани с рубини и тюркоази, ибрици, кинжали. Всъщност светлината, процеждаща се едва забележимо през горните прозорци, бе досущ като дневната, лятна слънчева светлина, проникваща в джамията през прозорчето в купола, и все пак това не беше слънчева светлина. Благодарение на тази странна светлина въздухът бе придобил особена плътност и всички вещи ми се струваха от един и същ материал. Обладани от уплаха си, ние продължавахме да се вглеждаме в безмълвието на залата, сетне забелязах, че онова, което правеше по-бледо властващото в студеното помещение червено и обединяваше в обща загадъчна материя вещите, бе прахта, заливаща всичко по подобие на светлината. Най-плашещо беше тъкмо сливането в едно цяло на странните и неясни вещи, изключително многобройни - неясно ти е какво представляват, дори да ги огледаш по няколко пъти. Един предмет най-напред взех за сандък, след това - за подставка за книги, накрая - за чудат франкски прибор. Сред нахвърлените кафтани и пискюли, изтичащи сякаш от сандъците, зърнах вещ, която взех за ковчеже от седеф, а сетне разбрах, че е странна кутия, проводена от московския цар.

С привично движение Джезми ага настани мангала в огнището край стената.

- Къде са книгите? - прошепна Майстор Осман.