Орхан Памук - Името ми е червен

- Благодарение на тебе и Естер, Майстор Осман насочи цялото си внимание към конете.

- Майстор Осман бе смъртен враг на покойния ми баща. Сега горкичкият татко гледа отгоре и страда, че тъкмо той помага да бъде разкрит убиецът му.

Внезапно скочи от постелята и се хвърли към мен. Не помръднах. Но обратно на моите очаквания, той само угаси с ръка свещта. Настъпи пълен мрак.

- Сега баща ти не ни вижда - прошепна той. - Съвсем сами сме. Обясни ми, Шекюре: Като се върнах след дванайсет години, ми показа, че би могла да ме обикнеш, че за мен има място в сърцето ти. После дойде сватбата. След сватбата обаче ти ме отбягваш.

- Омъжих се за теб по принуда - прошепнах.

И усетих безжалостно как думите ми като пирони се забиват в тялото срещу мене в мрака - точно както го е казал Фузули.

- Ако съм те обичала, обичала съм те в детството -прошепнах пак.

- Кажи ми, красавице от мрака - рече той, - ти си наблюдавала всички миниатюристи, посещавали дома ви. Според теб кой е убиецът?

Беше ми приятно, че все още можеше да е весел. Моят мъж.

- Замръзвам.

Не помня казах ли го. Вече се целувахме. Прегърнах го в мрака, държейки с едната си ръка свещника, поех кадифения му език в устата си; беше прекрасно: И сълзите ми, и косите ми, и нощницата ми, и моето потреперване, и неговото тяло дори. Беше прекрасно да топля ледения си нос в бузата му, ала Шекюре, страхливката, се възпря, не забрави себе си, докато се целуваше, а със свещника в ръка си помисли за баща си, който я наблюдава, за предишния си мъж, за спящите си деца.

- В къщата има някой - извиках. Отблъснах Кара и влязох в софата.

Без да ме забележи никой, безшумно, като провинил се гостенин се измъкнах от къщата в утринния мрак и поех по калните улици. Сторих абдест в двора на „Беязът“, сетне влязох в джамията. Вътре, освен старецът, който се молеше и спеше едновременно - правеше го по навик, изработван четирийсет години, - и Имам ефенди, друг нямаше. Сред нашите полублянове и нещастни спомени понякога ни се струва, че Аллах за миг се е вслушал в нас и си пожелаваме нещо от Него с надеждата на човек, успял да връчи в ръката на падишаха своето прошение: Помолих Аллах да ме дари с щастлива къща, изпълнена с обич.

Когато пристигнах в дома на Майстор Осман, разбрах, че за седмица той постепенно бе изместил в мислите ми покойния Лелин. Беше ми по-неприятен и чужд, но привързаността му към книжното илюстриране бе по-дълбока. Големият майстор приличаше повече на смирен стар дервиш, отколкото на човек, години наред раздухвал между миниатюристите ветровете на страха, възхитата и любовта.

Поехме от дома на Майстора към двореца, той - попрегърбен върху коня, аз - попрегърбен до коня: Вероятно приличахме на стар дервиш и неговия пламенен мюрид от евтините рисунки, илюстриращи древните легенди.

В двореца заварихме Главния бостанджъ и хората му - явно ни бяха очаквали. Падишахът заповядал проклетникът да бъде подложен на изтезания, без разпит на останалите миниатюристи, понеже бил уверен, че на сутринта, след като сме разгледали рисунките на коне от тримата майстори, категорично ще обявим кой от тях е проклетият убиец. Настанихме се в закътана в тишината на султанската градина малка нова постройка - тук се провеждаха тайните разпити, изтезания и екзекуции, а не пред Чешмата на палача за назидание на всички.

Човек на Главния бостанджъ, невероятно изящен и нежен младеж, уверено положи върху подставката трите рисунки.

Майстор Осман извади лупата и сърцето ми заби ускорено. Бавно придвижи лупата над трите невероятни рисунки на коне - държеше окото си на едно и също отстояние като орел, умело оглеждащ територията под себе си. И също като орел, забелязал газелата, която ще сграбчи, за миг съсредоточи вниманието си върху ноздрите на конете, макар да остана невъзмутим.

- Няма - изрече хладнокръвно.

- Какво няма? - запита Главният бостанджъ.

Мислех, че големият Майстор няма да бърза, че ще изследва конете от гривата до копитата.

- Подлият миниатюрист не е оставил никаква следа -рече Майстор Осман. - По тези рисунки не се разбира кой е нарисувал дорестия кон.

Взех лупата, оставена от него, огледах ноздрите на конете: Майсторът бе прав. В ноздрите и на трите коня нямаше нищо, което да напомня ноздрите на дорестите коне, рисувани за книгата на моя Лелин.

Точно тогава чакащите отвън палачи приковаха вниманието ми - крепяха някакъв уред, който не знаех как се използва. През открехната врата се опитах да ги огледам - единият смутено избяга, сякаш бе видял джин, другият със скок се прикри зад една от черниците.