Орхан Памук - Името ми е червен

Минах тихичко през софата, отворих вратата към стаята на Кара. Под светлината на свещника, който държах в ръката си,, в средата на тъмната и студена стая видях не него, а бялата постеля, просната като труп, обвит в саван. Светлината на свещника едва достигаше постелята.

Протегнах още малко ръката си - оранжевата светлина на свещта падна върху умореното небръснато лице на Кара, върху разголените му рамене. Приближих се - спеше свит като мокрица, както спеше Орхан, а лицето му напомняше спяща девица.

„Това е моят мъж!“ - рекох си аз. Изглеждаше ми далечен и чужд, обзе ме разкаяние. Да имах кинжал, бих го убила. Не защото желаех, а защото, както някога в детството, ми се щеше да видя какво ще се случи, като го убия. Не вярвам нито на това, че години наред не е спирал да мисли за мене, нито на изражението на лицето му - по детски невинно.

Побутнах го по рамото с босия си крак - събудих го. Виждайки ме, замръзна като омагьосан, не се развълнува, а се уплаши, макар и само за миг, точно както желаех. И още преди да се е опомнил, изрекох:

- Сънувах баща си. Каза ми нещо страшно: Ти си го убил...

- Когато са убивали баща ти, не бяхме ли заедно?

- Знам. Но ти пък знаеше, че татко остава сам вкъщи.

- Не знаех. Ти си отпратила децата и Хайрие. Знаеше единствено Хайрие, а може би и Естер. На тебе най-добре ти е известно кой друг е можел да знае.

- Понякога ми се струва, че един вътрешен глас ще ми разкрие защо всичко тръгна на зле и къде е тайната на това злощастие. Отварям уста, та да излезе този глас, но от гърлото ми, както в сънищата, не се отронва и звук. А вече и ти не си добрият, кристално чист Кара, когото познавах от детството си.

- Онзи кристално чист Кара го прогонихте ти и баща ти.

- Ако си се оженил за мен, за да отмъстиш на баща ми, считай се вече за отмъстен. Може би затова децата не те обичат.

- Знам - отвърна той, но без никаква тъга. - Преди да заспят, ти беше долу, викаха тъй, че да ги чуя: „Кара, Кара, Кара е дупе с пещера!“

- Да беше ги наплескал - казах, защото наистина пожелах да ги е наплескал. - Сетне добавих разтревожено: - Само да им посегнеш, ще те убия.

- Мушни се в постелята ми. Ще измръзнеш - рече той.

- Може би никога няма да се мушна в постелята ти. Може би и двамата сбъркахме с тая женитба. Разправят, че била невалидна. Преди да заспя, дочух стъпките на Хасан. Не забравяй - години наред съм ги чувала, докато живеех под един покрив с мъжа си и него. Децата го обичат. Той е безмилостен. Има червена сабя, пази се от нея.

Съзрях такава умора и безразличие в очите на Кара, че разбрах - не ще мога да го уплаша.

- От нас двамата ти си по-ведрият, но и по-печалният - казах. - Аз съм упорита, защото не искам да бъда нещастна и искам да опазя децата си, а ти си упорит, за да се самодокажеш. Не защото ме обичаш.

Надълго и нашироко ми заобяснява колко ме обича, колко много е мислил за мене сред голите дървета в снежните нощи, в безмълвните страноприемници. Ако не бе изрекъл всички тия неща, щях да събудя децата и да се върна в къщата на предишния си мъж. Внезапно - дойде ми ей така, от само себе си-казах:

- Понякога ми се струва, че бившият ми мъж може всеки момент да се върне. Не се боя, че децата могат да ни сварят двамата в една стая посред нощ, боя се, че щом се прегърнем, той ще почука на вратата.

Откъм дворната порта се чуха писъците на биещи се до смърт котки. После настъпи дълга тишина. Стори ми се, че ще се разридая. Нито оставях свещника върху подставката за книги, нито се връщах в стаята при децата. Нямаше да си тръгна оттук, докато не се убедя, че Кара няма пръст в убийството на татко.

- Ти ни унижаваш - рекох на Кара. - След женитбата ни се възгордя. Първо ме съжаляваше, понеже мъжът ми не се е върнал, сега ме съжаляваш, задето убиха татко.

- Шекюре ханъм - изрече той внимателно. - Чуваш ли се какво говориш? Самата ти знаеш, че това не е вярно. За тебе съм готов на всичко.

- Тогава стани от постелята и чакай прав като мене.

Защо ли казах, че чакам нещо?

- Не мога - отвърна той, смутено посочвайки юргана и нощната си роба.

Беше прав. Ала отново се разгневих, че не ме слуша.

- Докато татко бе жив, ти се вмъкваше в дома ни като котка, разляла млякото. А сега с такъв тон изричаш „Шекюре ханъм“, сякаш сам не си вярваш и държиш и ние да го знаем.

Треперех цялата, ала не от гняв, а от студа, смразил бедрата, гърба и шията ми.

- Ела при мен в постелята и стани моя жена.

- Кога ще открият подлеца, убил татко? - отвърнах. -Ако това се проточи, аз не мога да остана с тебе в тази къща.