Орхан Памук - Името ми е червен

Ослепяването на миниатюриста в последния етап от живота му поради прекомерна работа се приемало в Херат и Шираз като признак за величието на майстора и в същото време било възхвалявано като награда на Аллах, дадена на миниатюриста за труда и таланта му. Поради тази причина някога в Херат се гледало подозрително на големите майстори, които на старини си оставали зрящи - това подтиквало много възрастни майстори да се стремят към слепотата. Някои от тях се самоослепявали, за да не работят за друг шах или за да не си сменят стила, та по този начин да се доближат до самоослепилите се легендарни майстори - това бил дълъг период, който предизвиквал възхита; Абу Саид обаче, един от внуците на шах Миран от рода на Тимур, след като завладял Ташкент и Ошарканд, създал нова придворна работилница и въвел в нея нов ред - започнал да проявява по-голямо уважение към слепотата, но не към истинската, а към нейната имитация. Възрастният майстор Кара Вели, вдъхновяващ Абу Саид, заявил, че истинският талант се проявява не когато слепият миниатюрист вижда в тъмнината конете на Аллах, а когато зрящият миниатюрист може да види света като сляп, и го доказал като нарисувал кон с върха на перото си, без да се замисля и без да гледа хартията, въпреки че шейсет и седемгодишните му очи все още я виждали. Шах Миран организирал тържество в чест на легендарния майстор и за да му помогне, се разпоредил глухи музиканти да свирят на уд и неми разказвачи да разправят своите истории; в края на тържеството сравнили фантастичния кон, нарисуван от Кара Вели с конете на другите големи майстори и се разбрало, че между тях няма никаква разлика. По повод на тази ситуация, която тревожела шах Миран, легендарният майстор казал, че независимо дали е с отворени или затворени очи, талантливият винаги ще вижда конете само така, както ги вижда Аллах. Според него нямало никаква разлика между зрящия и слепия, когато става дума за велик майстор-миниатюрист: Ръката неизменно рисува един и същ кон, защото тогава не е съществувала тая франкска измислица, наречена стил. Сто и десет години мюсюлманските миниатюристи подражавали на конете на великия Кара Вели, а самият той след поражението на Абу Саид и разпадането на придворната работилница се преместил от Самарканд в Казвин; две години по-късно бил ослепен, а след това и убит от войниците на младия шах Низам, понеже злонамерено искал да опровергае един айят от Свещения коран: „Не са равни слепият и зрящият.“

Възнамерявах да разкажа на чирака-калиграф с красивите очи още една, трета история - за великия майстор Бехзад: Как се самоослепил, как не искал да напусне Херат, защо спрял да рисува, когато насила го отвели в Табриз и как придворната работилница е свързана със стила на миниатюриста, и още други истории, които знаех от Майстор Осман, но вниманието ми бе привлечено от медаха. Откъде можех да зная, че тази вечер ще разкаже историята на дявола?

Идеше ми да кажа: „Дявол е този, който казва „Аз“! Дявол е този, който има стил, дявол е този, който разделя изтока от запада.“

Притворих очи и нарисувах върху грубата хартия на медаха дявола, така както го усещах. Докато рисувах, медахът и чиракът му, другите миниатюристи и любопитните се подхилкваха и ме поощряваха.

Според вас имам ли стил, или всичко е заради виното?

Обичам миризмата на запържения в зехтин червен пипер, изсипващия се над спокойното море при изгрев дъжд, мерналия се в отворения прозорец женски силует, безмълвието, размисъла, търпението. Вярвам в себе си и не обръщам никакво внимание на одумките по мой адрес. Тази вечер обаче дойдох в това кафене, за да предпазя от някои клюки, лъжи и слухове своите събратя миниатюристи и калиграфи.

Знам, естествено, че сте склонни да приемате за чиста монета точно обратното на това, което казвам. Но като сте толкова проницателни, би трябвало да сте наясно, че не винаги обратното на моето твърдение е истина, като сте толкова чувствителни, би трябвало да вниквате в изреченото от мене - дори и да не го приемате за чиста монета, тъй като, и това ви е известно, в Свещения коран моето име се среща петдесет и два пъти, то е сред най-споменаваните там имена.

Нейсе, да започнем с книгата на Аллах - Свещения коран. Всичко казано в нея за мене е вярно. Ще ми се да знаете, че изричайки горното, проявявам снизходителност. Защото съществува въпросът за стила. Унижението, на което съм подложен в Свещения коран, ми причинява болка. И тази болка е моят начин, моят стил на съществуване. Това не подлежи на разискване.