Орхан Памук - Името ми е червен

После извадих скритото огледало, опрях го на подставката, измъкнах от пазвата си една двойна страница, сложих я върху работната дъска и от мястото, дето бях седнал, се опитах да нарисувам с въглен лицето си, отразено в огледалото. Работих дълго, търпеливо. Душата ми се изпълни с тъга, когато подир доста време видях, че лицето върху хартията не прилича на моето лице в огледалото, очите ми се навлажниха. Как ли го постигат превъзнасяните от Лелин венециански художници? Хрумна ми, че ако се поставя на мястото им, ако рисувайки, изпитам техните усещания, може пък портретът ми да заприлича на мене.

Сетне проклех и франкските художници, и Лелин, изтрих нарисуваното и, поглеждайки в огледалото, захванах портрета си наново.

Подир доста време се озовах на улицата, а по-късно и в това позорно кафене. Дори не знаех как съм стигнал дотук. Досрамя ме, че се намирам сред тия жалки миниатюристи и калиграфи, чак по челото ми изби пот.

Усещах как ме гледат, как се посбутват и ме сочат с пръст, добре де, видях. Седнах в един ъгъл, опитвайки се да съм естествен. Очите ми обаче търсеха останалите майстор-миниатюристи, любимите ми събратя, с които заедно чиракувахме при Майстор Осман. Бях убеден, че тази вечер рисуват по един кон и треперят, глупаците, възприели надпреварата за истинска.

Медахът още не бе захванал своя разказ. Рисунката още не бе окачена. Налагаше се да се приобщя към останалите в кафенето.

Хубаво де, признавам си пред вас: И аз се шегувам като всички, разправям неприлични истории, шумно се целувам с приятели, вмъквам в речта си двусмислици, алегории, метафори, интересувам се от живота на младите калфи, обиждам безжалостно общите ни врагове, позволявам си като всички безсрамници жестове, целувки по шията. Но вършейки всичко това, част от душата ми си остава безжалостно безмълвна и това ми причинява непоносима болка.

И ето, отново за кратко, с помощта на развихрилото се слово успях да сравня члена си, а и членовете на одумваните от нас с пера, с камъш, с колоните в кафенето, с тръстикова свирка, кнехт, чукало на хаванче, праз, минаре, захарна пръчка, бор, а на два пъти даже и с флаг, след което успях да уподобя дупетата на красивите момчета, които одумвахме, на портокал, смокиня, кадаиф, на възглавница, че дори на мравуняче. През туй време свръх претенциозните калиграфи на моя възраст, без да си вярват и без всякакво основание, вече сравняваха инструмента си с мачта, с хамалски прът. Аз пък с намеци и метафори отворих дума за инструмента на възрастните миниатюристи, дето не се вдига отдавна, за вишневите устенца на новите чираци, за майстор-калиграфите, които укриваха на едно място (казах „най-безсрамното място“) парите си (като мен), подхвърлих, че във виното, което пиех, май са прибавили опиум вместо листенца от рози, разказах за последните табризки и ширазки майстори, за Халеб, където объркваха виното с кафето, както и за тамошните калиграфи и млади красавци.

Понякога една от двете ми същности надмогваше другата и аз си въобразявах, че най-накрая ще забравя онази, която бе останала без глас и без обич. Тогава си припомнях празненствата от детството, споделях ги с всички, както със себе си. Но пряко шегите, целувките и прегръдките, у мене отново се възцаряваше безмълвието, което ме принуждаваше да се чувствам огорчен и самотен сред множеството.

Кой ми вдъхна този безмълвен и безжалостен дух - по-скоро джин, а не дух, който ме порицаваше и ме откъсваше от общността? Дяволът? Но нали безмълвието у мен намираше покой чрез най-непокварените и одухотворяващи истории, а не в непристойностите, внушени от дявола?

Под влияние на виното и на този покой захванах две истории. Висок, със светла, но съвсем розова кожа чирак-калиграф бе вперил зелените си очи в моите и напрегнато слушаше.

Да рисуваш кон, гледайки конете, далеч не е откритие на франкските майстори, както се приема, а на великия казвински майстор Джамалаттин. След като владетелят на Аккоюнлу Узун Хасан превзел Казвин, възрастният майстор Джамалаттин заявил, че не само ще остане с удоволствие в придворната работилница на победилия владетел, а че би желал да го придружава във военните походи, та да рисува баталните сцени, наблюдавайки със собствените си очи Историята. Така този велик майстор цели шейсет и две години рисувал коне, конници и битки, без да е видял дори едно сражение, за първи път заминал на война, ала още преди да е зърнал как запотените коне мощно и шумно настъпват едни срещу други, топовен изстрел откъм вражеските редици хем го ослепил, хем му откъснал китките на ръцете. Като всички велики майстори, и старият майстор, очакващ слепотата като милост от Аллах, не смятал, че да си без ръце е голям недъг - той рекъл, че паметта на миниатюриста не е в ръката му, както казвали някои, а в ума и сърцето му и че едва сега, след като ослепял, вижда истинските рисунки и гледки, истинските и без несъвършенства коне, които Аллах му е заповядал да види, и за да сподели тези вълшебства с поклонниците на миниатюрата, си взел чирак-калиграф - висок, с бледорозова кожа и зелени очи, - диктувал му как да опише появилите се пред очите му в тъмнината на Аллах приказните коне така, като би го сторил и той, ако можеше да държи перото в ръката си. След смъртта на майстора красивият калиграф събрал разказите му в три тома, описващи как се рисуват триста и три коня - неизменно се почвало от предния ляв крак; озаглавил ги „Рисуването на конете“, „Препускането на конете“, „Любовта на конете“; в страните, усетили мощта на Аккоюнлу, тези томове придобили популярност, появили се нови писания и техни подражания - миниатюристи, чираци и ученици ги наизустявали, ползвали ги като практическо ръководство, но по-късно, когато била заличена от лицето на земята Аккоюнлу, страната на Узун Хасан, тези книги били забравени - в цяла Персия вече господствала хератската живопис. Камалаттин Реза от Херат в своята книга „Конете на слепеца“ яростно разкритикувал трите тома, твърдейки, че трябвало да бъдат изгорени - несъмнено, логиката му била правилна: Нито един от конете в тритомника на Джамалаттин от Казвин не би могъл да е конят на Аллах; защото те не били истински; защото старият майстор разказвал за тях, сякаш бил свидетел на битката, която зърнал само за миг. След като воините на султан Фатих Мехмед разграбили хазната на Узун Хасан, тритомникът бил донесен в Истанбул, тъй че никак не е чудно, че някои от тези триста и три описания на коне попаднали в други истанбулски книги и че конете в тях нерядко били изобразявани такива, каквито са описани там.