Орхан Памук - Името ми е червен

Когато рисувам най-прекрасния кон, аз съм самият себе си.

Е, успяхте ли да ме разкриете по рисунката на коня?

Като чух за искането да се нарисува кон, моментално схванах - никаква надпревара не е това, по нарисувания от мене кон ще се опитат да разгадаят кой съм. Знаех, че грубият къс хартия, на който се упражнявах да рисувам коне, остана у горкия Финяга ефенди. Аз обаче нямам недостатък, не притежавам стил, та по нарисуваните коне да разберете кой съм. Бях убеден в това, и въпреки своята убеденост, рисувайки коня, се притесних. Възможно ли е, докат съм рисувал коне за Лелин ефенди, да съм допуснал някоя издайническа следа? Налагаше се да изобразя абсолютно различен кон. Този път реших да е по-иначе - да не издавам своето аз, да не бъда себе си.

Всъщност, кой съм аз? Човек, който прикрива в душата си чудото, за да се приобщи към стила на придворната работилница? Или човек, който някой ден триумфално ще изобрази стаения в душата му кон?

За миг с боязън усетих у себе си присъствието на този втори миниатюрист. Сякаш у мен живееше някакво същество с друга душевност, което ме наблюдаваше - изпитах неудобство пред него.

Беше ми невъзможно да остана повече вкъщи, излязох и поех забързано из тъмните улици. В „Книга за сказанията“ шейх Осман Баба е написал, че истинският абдал, за да се отърве от дявола в себе си, трябва да върви неспирно цял живот и никъде да не се застоява задълго; самият той се предал на дявола, понеже се уморил да бяга от него, обикаляйки град подир град цели шейсет и седем години. На такава възраст майстор-миниатюристите ослепяват, достигат тъмнината на Аллах, сдобиват се, дори и да не го желаят, със собствен стил, и същевременно се избавят от всички останали стилове.

Разхождах се, сякаш дирех нещо по Беязът, по Птичия пазар и пустия площад на Пазара за роби сред приятно носещия се от дюкяните мирис на чорба и малеби. Минах край затворените бръснарници, гладачници, покрай възрастен хлебар, който, докато си броеше парите, ме изгледа с почуда, покрай бакалница, ухаеща приятно на туршия и осолена риба; привлякоха ме багрите в дюкяна на един ахтарин, влязох, той претегляше нещо под светлината на лампата - зазяпах се в чувалите с кафе, джинджифил, канела, в кутиите със сакъз, в купчините анасон, кимион, челебитка, шафран, чийто мирис ме омая. Прииска ми се да вкуся от всичко това и всичко да нарисувам.

Влязох в гостилницата на оскърбените, както я наричах, макар че би трябвало да я нарека гостилницата на презрените - последната седмица на два пъти идвах тук хубавичката да се наям. За посветените нейната врата е отворена до среднощ. Вътре имаше неколцина нещастници, които приличаха на скитници и конекрадци, нещастници, чиито погледи се рееха из някакъв неведом свят, сякаш бяха избягали в друг рай, както, от мъка и безнадежност, го правят пушачите на опиум; двама просяци, принудени да се съобразяват с правилата на своята гилдия, и един челебия, седнал в отдалечен от шумотевицата кът. Кимнах на готвача от Халеб, препълних си сахана със зелеви сарми, притурих им отгоре кисело мляко, поръсих ги обилно с лют пипер и приседнах до челебията.

Всяка нощ ме обзема някаква скръб, някаква жал. Братя, братя, тровим се, гнием, измираме, свършваме, още докато сме живи, до шия затъваме в нищета... Понякога нощем сънувам как той се измъква от кладенеца и ме погва, ала ние го зарихме с достатъчно пръст; няма как да се измъкне от гроба.

Знак от Аллах ли бе възможността да захвана приказка със заболия нос в чорбата си челебия, който, струваше ми се, бе забравил целия свят? Да, казах, добре е смляна каймата, сармите с листа от кисело зеле са превъзходни. Попитах: Отвърна, че на двайсет години завършил медресето и работи като писар при Арифи паша. Не го разпитах защо в този среднощен час не е в конака на пашата, в джамията или у дома в прегръдките на жена си, а се намира в тая ергенска гостилница, посещавана от разбойници. Поинтересува се откъде съм, кой съм. Позамислих се и отвърнах:

- Моето име е Бехзад. Идвам от Херат, от Табриз. Сътворил съм най-великолепните рисунки, най-невероятните чудеса. От векове насам във всяка мюсюлманска придворна работилница в Персия и Арабистан се казва: Рисунката е като истинска, сякаш Бехзад я е правил.

Естествено, не в това е същността на въпроса. Моята рисунка изобразява това, което вижда умът, а не онова, което виждат очите. А рисунката, както знаете, е радост, сътворена за очите. Съюзът на тия две съждения разкрива моя свят. Сиреч: