Орхан Памук - Името ми е червен

Елиф: Рисунката възкресява видяното от ума за радост на окото.

Дам: Рисунката отразява видяното от окото, за да служи на ума.

Мим: Следователно красотата е преоткриване от окото на онова, което умът сам по себе си знае.

Дали събеседникът ми, нашият бей, излязъл двайсетгодишен от медресето, схваща логиката, която под влияние на внезапното вдъхновение извлякох от дълбините на душата си? Не. Защото и за тригодишното обучение в крайградското медресе, при ходжа, който дава уроци за по двайсет акчета на ден - сега за тях могат да се купят двайсет самуна, - няма как да научиш кой е Бехзад. Ясно бе, тоя Ходжа ефенди, изкарващ по двайсет акчета на ден не знае кой е Бехзад. Добре, обяснявам тогава:

- Аз съм нарисувал всичко, абсолютно всичко. Как нашият Пророк седи в джамията пред зеления михраб [129] Ниша в стената на джамията, указваща посоката, към която са обърнати лицата на молещите се. - (Бел. прев.) с четиримата халифи; после в друга една книга - как яхнал коня си Бурак Пророкът потегля към седмото небе в нощта мирач [130] Нощта на възнесението на Мохамед. - (Бел. прев.) ; как Ескандар бие тъпана пред крайбрежния храм, та да сплаши чудовището, разбунило морето по пътя към Китай; как, заслушан в уда падишах се самозадоволява, гледайки къпещите се в басейна харемски красавици; как млад пехливанин, сметнал че познава изтънко правилата на играта, се надява да победи своя учител, ала той, прилагайки му непреподадена на ученика си хватка, го побеждава в присъствието на Падишаха; как Лейла и Маджнун се влюбват един в друг още като деца, докато четат Свещения коран в училището с изящно изографисани стени; рисувал съм отбягващи да се гледат в очите влюбени - от най-свенливия до най-безсрамния; граденето на дворци камък по камък; престъпници, изтърпяващи наказанието си, придружено с мъчения; полетът на орли; зайци-шегобийци; коварни тигри; кипариси, чинари с настанените от мен по върхарите им свраки; смъртта, надпреварващи се поети, участници в победни трапези и такива, като тебе, дето освен чорба, нямат друго на своята трапеза.

Предпазливият писар попрестана да се опасява от мен, дори вече се усмихваше, понеже ме намираше за забавен.

- Твоят Ходжа ефенди те е учил - продължих аз. - Знаеш за „Бостан“ от Саади. Имам си любим епизод от тази книга. По време на лов цар Дарий се отделил от свитата и тръгнал да се поразходи из хълмовете. Неочаквано пред него изникнал непознат, страховит човек.

Царят, както бил върху коня си, трепнал, посегнал към лъка си, а човекът с козята брада умолително рекъл: „Царю, не го правете, не изстрелвайте стрелата, нима не ме познахте? Та аз съм вашият предан коняр, комуто поверихте своите коне и жребци! Толкова пъти сте ме виждали. Аз познавам муцуните, нрава и навиците на всеки един от вашите сто коня. Нима ще излезе, че вие дори не забелязвате своите раби, хората като мен, над които властвате и които нерядко виждате?“

Изобразявайки тази сцена, нарисувах коняра прещастлив и спокоен, грижовно отглеждащ черни, дорести и бели коне сред едно райско зелено пасбище, изпъстрено с цветя, тъй че и най-глупавият читател да проумее поуката на поета Саади: Прелестта и тайнството на света ти се разкриват само ако се отнасяш към него с внимание, интерес и грижовност, когато излъчваш любов. Ако искаш да живееш в този Рай на кобилите и конете, трябва да си отвориш очите на четири към света, да се изпълниш с внимание към багрите, детайлите и глумите му.

Питомецът на учителя с двайсетте акчета хем се забавляваше, хем се боеше от мене. Искаше му се да хвърли лъжицата и да избяга, но аз не му позволявах.

- В рисунката си майсторът на майсторите Бехзад така изобразява царя, коняра и конете, че - рекох, - вече сто години не спират да подражават на неговите коне. Всеки един от тях, създаден от въображението и сърцето му, се е превърнал в образец. Стотици миниатюристи - включително и аз - рисуват по памет тези коне. Ти, впрочем, виждал ли си рисунка на кон?

- Виждал съм рисунка на крилат кон в една вълшебна книга, дадена на моя покоен учител от неговия велик учител, мъдрец на мъдреците.

Дали да не навра в купата с чорба главата на тоя идиот, възприел насериозно, барабар с учителя си, „Чудните творения“, или да му позволя да ме занимава с едничката в живота си рисунка на кон - пък и знам ли какво калпаво копие е гледал? Но намерих трето решение - оставих си лъжицата и напуснах гостилницата. Вървях дълго, докато влязох в изоставеното теке и ме обзе невероятно спокойствие. Позачистих наоколо и без да върша нищо, заслушах тишината.