Орхан Памук - Името ми е червен

Смрачаваше се, но внезапно някаква светлина изпълни стаята, чу се шум - вече бях се досетил какво става и сърцето ми заби ускорено. Бе влязъл Негово Величество Падишахът ни, Владетел на света. Хвърлих се в нозете му. Целунах дрехата му. Зави ми се свят. Не го гледах в очите.

Но той разговаряше с Главния миниатюрист майстор Осман. В душата ми се разгоря пламъкът на гордостта, че разговаря с човека, с когото допреди малко, редом един до друг, разглеждахме рисунките. Не можех да повярвам, но Негово Величество Падишахът ни се настани на мястото, което току-що бях освободил и също като мен се заслуша в Майстора. Главният Хазинедар, Агата на соколарите и още неколцина непознати мъже наблюдаваха внимателно и него, и рисунките. По някое време събрах сили и загледах, макар и изкосо, лицето и очите на Владетеля и Повелителя на света. Колко беше красив! Колко беше безукорен и безгрешен! Сърцето ми замря. Точно тогава Той ме погледна и очите ни се срещнаха.

- Много обичах покойния Лелин - каза той. Да, говореше на мен. От вълнение не чух част от думите му.

- ...опечалих се много. Утехата е в това, че всяка подготвена от него творба е едно истинско чудо. Видят ли ги, венецианските неверници ще се смаят, ще се изпълнят със страхопочитание пред моя ум. Разберете по ноздрите на коня кой е този проклет миниатюрист. В противен случай всички майстор-миниатюристи несправедливо ще бъдат подложени на мъчения, няма как.

- Ваше Величество, Владетелю на света, Султане мой - рече Майстор Осман, - а ако майстор-миниатюристите нарисуват върху празен лист хартия по един кон, несвързан с каквато и да било история, може би ще разкрием чие е това „препъване“ на перото?

- Естествено, че това не са нормални конски ноздри, а „препъване“ на перото - многозначително потвърди Падишахът ни.

- Владетелю мой - рече Майстор Осман, - ако се разгласи, че сте заповядали още тази нощ да се проведе надпревара, ако се похлопа още тази вечер по вратите на вашите миниатюристи с поканата да участват в надпреварата за най-бързо нарисуван кон...

Падишахът ни прониза Главния бостанджъ с поглед, който казваше: „Чу ли?“, а после изрече:

- Знаете ли коя от историите с надпревари на поета Незами ми е любима?

Едни казаха „Знаем“, други „Коя е?“, трети, като мене, мълчаха.

- Не харесвам историята за надпреварата на поетите; не харесвам и историята за надпреварата между китайския, древногръцкия и византийския художник с огледалата. Обичам разказа за лекарите, състезаващи се със смъртта.

Изрече това и най-внезапно си тръгна, за да не пропусне вечерния намаз.

По-късно, когато по време на вечерния езан излязох в полумрака от двореца и когато почти тичайки, щастливо се размечтах за Шекюре, за децата и за дома ни, с боязън си припомних историята за надпреварата между лекарите.

Двама лекари се надпреварвали пред Падишаха: Единият, най-често го рисуват в розова дреха, приготвил зелен хап от отрова, способна да убие слон и го дал на другия, на облечения в тъмносин кафтан. Той с видимо удоволствие преглътнал отровния хап и веднага подир него погълнал и противоотровата - тъмносин хап, който сам бил приготвил, и както подсказвала спокойната му усмивка, не го споходило нищо лошо. Дошъл неговият ред да накара съперника си да помирише смъртта. Бавно, за да усети вкуса на собственото си превъзходство, откъснал от градината розова роза, доближил я до устните си и й нашепнал мрачно стихотворение, което никой така и не чул. Сетне, със самоуверен жест подал розата на лекаря в розовата дреха да я помирише. Лекарят в розовата дреха тъй се обезпокоил от силата, заложена в стихотворението, прошепнато на розата, че още щом вдъхнал от аромата й, а тя си ухаела като най-обикновена роза, рухнал на земята и мигом издъхнал.

Преди вечерния намаз на вратата се похлопа, отворих: Чист, красив, усмихнат, привлекателен младеж - човек на Главния бостанджъ. В ръцете му - светилник, който по-скоро засенчваше лицето му, лист хартия и работна дъска; впусна се да обяснява. Падишахът ни заповядал да се организира надпревара между майстор-миниатюристите, искал да разбере кой ще нарисува с един замах най-красивия кон. Заповядал веднага да седна на пода, да туря връз коленете си работната дъска с ей този лист хартия, бързо да нарисувам най-красивия кон на света на указаното място в рамкирания лист.

Поканих госта да влезе. Тичешком донесох най-фината си четка с косъм от котешки уши, мастилото си. Седнах на пода и се замислих! Може ли в тая работа да се крие някаква уловка, някаква игра, за която ще заплатя с живота си? Може! Но не са ли рисувани легендарните творби на старите хератски майстори тъкмо с онази тънка линия между смъртта и красотата?