Орхан Памук - Името ми е червен

- Кой го е рисувал? - и веднага си отговори сам: - Естествено, миниатюристът, рисувал конете за покойния Лелин.

Толкова ли бе сигурен? Та ние далеч не бяхме сигурни кой е рисувал конете в книгата. Отделихме рисунките с коне от деветте страници и се задълбочихме в тях.

Този кафяв кон беше красив, чистокръвен и човек не можеше да му се насити с поглед. Истината ли казват думите „не можеше да му се насити с поглед“? Толкова време го бях гледал с Лелин, а и сетне, останал насаме с рисунките, обаче тогава не ме впечатли. Красив, ала най-обикновен кон: Толкова обикновен, че дори не ни идваше наум кой го е нарисувал. Тъмнокафяв, не дорест; едва забележим червеникав оттенък. Кон, какъвто си срещал безброй пъти в други книги и рисунки, и веднага разбираш, че миниатюристът го е правил по памет, без да се замисля.

Гледахме го така, сякаш очаквахме да ни разкрие някаква тайна. Но сега привиждахме в него особена, потрепваща като в мъглица красота и сила, от която ти идва да прегърнеш живота, познанието, всичко. „Кой ли е този вълшебник, нарисувал коня както го вижда Аллах?“ - запитах се аз, забравяйки, че миниатюристът е гнусен убиец. Конят бе като жив, а същевременно ясно съзнавах, че е нарисуван, и очарованието от тези два извода пробуди у мен усещането за цялостност, за съвършенство.

Съпоставихме умело нарисуваните с поразмазалото се мастило коне с коня за книгата на Лелин и веднага си пролича - дело са на една и съща ръка: Стойката на конете извикваше асоциация не за движение, за покой: Горди, властни и грациозни. Бях възхитен от рисунката на коня за книгата на Лелин.

- Толкова е прекрасен този кон - рекох, - че на човек му идва да грабне лист хартия и да направи същия, а сетне да рисува, да рисува до насита.

- Разправят, че най-голямото удовлетворение за един миниатюрист е творбите му да пробудят у нас същия порив към творчество - рече Майстор Осман. - Но задачата ни сега е да проумеем кой е той, а не дяволския му талант. Покойният Лелин ефенди не е ли споменавал този кон към кой сюжет се отнася?

- Не е. Според него е от конете, обитаващи подвластните на могъщия ни Падишах страни. Един прекрасен кон: Кон на Великия Осман. Който трябва да подскаже на венецианския дож богатствата на владенията, принадлежащи на Падишаха ни. От друга страна, като всяко подражание на франкските майстори, конят трябва да пращи от здраве, много повече от коня, който вижда Аллах, да е типичен истанбулски кон със своя конюшня и коняр; и когато венецианският дож го зърне, да си каже - миниатюристите вече виждат и рисуват по нашему, османлията заприличва на нас - и да приеме могъществото и приятелството на Падишаха ни. И все пак, независимо от своята чудатост, този кон е изпълнен в стила на старите майстори.

Конят, за когото се изговориха толкова приказки, взе да ми се струва все по-привлекателен и значим. Устата му бе полуотворена и между зъбите личеше езикът. Очите му блестяха. Краката - силни и грациозни. Самата рисунка ли беше приказна, или ми се струваше такава, защото я обсъждахме? Майстор Осман бавно разхождаше лупата си над коня.

- Какво иска да каже този кон? - възкликнах спонтанно. - Защо съществува този кон? Защо тъкмо този кон? Какъв е този кон? Защо ме вълнува този кон?

- Падишаси, шахове и паши, покровители на книгите, заръчват рисунки и книги, чрез които да се усетят могъщи и силни, те ги намират за красиви, защото изобилието от позлата, непомерният труд на миниатюриста и преуморените му очи, според тях, са доказателства за собственото им благосъстояние - рече Майстор Осман. - А красотата на рисунките е важна, защото доказва: Талантът на миниатюриста е рядкост, каквато е златото, използвано в книгата, а значи - нещо безценно. Гледащият една рисунка между многото други, я намира за прекрасна заради темата на книгата, заради това, че конят прилича на кон, на коня на Аллах или на друг някой въображаем кон - талантът разкрива усещането за истинност. За нас, миниатюристите обаче, прелестта на една рисунка е в многозначността й, в изяществото й. Значението на рисунката нараства, естествено, когато разкриеш, че в нея, наред с коня, е и знакът на убиеца, знакът на Иблис. Трябва не да търсиш прелестта на рисунката, а на нарисувания кон. Трябва да гледаш нарисувания кон, както се гледа жив кон.

- И какво открихте, гледайки нарисуваното, както се гледа кон?

- Най-напред, че надвишава размера на пони; въпреки дългата и дъгообразна шия, това е един прекрасен състезателен кон с широк гръб, подходящ за продължителни пътешествия. Грациозните му крака навеждат на мисълта, че е бърз и пъргав като арабски жребец, но не е; защото тялото му е удължено и едро. Грациозността на краката, както твърди ученият Фадлан от Бухара в своето „Байтарнаме“ [125] „Книга за ветеринаря - (Бел. прев.) , показва, че ако пред такива коне изникне река, те ще я прескочат с лекота и без уплах. Знам наизуст това „Байтарнаме“, великолепно преведено от дворцовия ни ветеринар Фуюзи, в него има толкова прекрасни думи за конете и всяка от тях бих съотнесъл към нашия дорест кон: Хубавите коне имат красива муцуна, очи на газела, уши като камъшени листа с голямо разстояние помежду им; дребни зъби, издуто чело, недоизразени вежди, висок ръст, дълъг косъм, тесен кръст, малък нос, тесни надбедреници, плосък гръб; плътни бедра, дълга шия, мощна гръд, широка опашка над задния си отвор между бутовете. Движат се гордо и грациозно, сякаш раздават поклони наляво и надясно.