Орхан Памук - Името ми е червен

- Та това е тъкмо нашият дорест кон - казах, вгледан възхитено в рисунката с коня.

- Разбрахме какъв е нашият кон - рече Майстор Осман със стеснителна усмивка. - Но за жалост това не ни помага да разберем кой е миниатюристът. Защото зная, че нито един сериозен миниатюрист не би нарисувал кон от натура.

Моите миниатюристи, естествено, рисуват конете по памет и от раз. Доказателство за това е, че повечето от тях очертават контурите на коня, започвайки от върха на копитото.

- Не се ли започва от краката, за да стъпи конят на земята? - попитах почти умолително.

- Почнеш ли да рисуваш кон от краката, ще можеш да го завършиш само ако го помниш изцяло - твърди в „Рисуване на коне“ Джамаладдин от Казвин. Всеизвестно е, че мислейки го и припомняйки си го, а още по-добре, наблюдавайки го на живо, най-правилно е да тръгнем от главата към шията, от шията към тялото. Някои франкски художници плахо експериментират, като рисуват направо на улицата, от натура обикновен товарен кон и после продават рисунката на шивачи и месари. Ала подобна рисунка на кон изобщо не се докосва до смисъла на света, до прелестта, сътворена от Аллах. Уверен съм обаче, че дори и те създават творения, отразяващи навика и спомена на ръката, а не видяното от очите им в даден момент. Художникът винаги е сам пред листа. Ето защо има нужда да си припомня. Тайният подпис на нарисувания с бърза и сръчна ръка наш кон е в „стил недиме“ - нищо друго засега не открихме. Погледни и ти, ето тук.

Бавно придвижваше лупата си над вълшебния кон, сякаш търсеше знак, отбелязал местонахождението на съкровище върху древна карта от фино изработена кожа.

- Да! - възкликнах като ученик, направил откритие, само и само да се хареса на своя учител. - Ще сравним цветовете и орнаментите по покривалото под седлото на коня в различните рисунки.

- Четките на миниатюристите ми изобщо не се докосват до тези орнаменти. Чираци орнаментират дрехите, килимите, шатрите. Би могъл да ги изработи единствено покойният Финяга ефенди, но той, както знаем, отпада.

- Ами ушите? - запитах развълнувано. - Ушите на конете...

- Не. Това са уши, които буквално следват образците от времето на Тимур, добре познатите ни като камъшени листа уши.

Мислех да кажа: „Сплетената грива или разресаните един по един косми.“ Ала премълчах, защото не ми допадаше тая игра на „майстор-чирак“. Като съм чирак, да спазвам мярката.

- Погледни ето тук! - каза Майстор Осман като изключително старателен лекар, показващ на свой колега намерената чумна язва.

Бе доближил лупата до главата на коня - тя се отдалечаваше от рисунката, приближавайки се бавно към нас. Приведох се, за да мога по-добре да разгледам увеличеното изображение.

Конят имаше странни ноздри.

- Видя ли? - попита Майстор Осман.

Трябваше да настаня окото си точно над лупата, за да съм сигурен какво виждам. Майстор Осман стори същото и се озовахме буза до буза над лупата. Стресна ме боцкащата суха брада на Майстора, студенината на бузата му.

Настъпи тишина. Сякаш пред уморените ми очи в рисунката се случи чудо и ние се оказвахме негови смаяни свидетели.

- Какви са тия ноздри? - успях да прошепна доста по-късно.

- Нарисувал ги е доста странно - отвърна Майстор Осман, без да отделя очи от рисунката.

- Ръката му ли е сбъркала? Или е някакъв недостатък?

Все така наблюдавахме непривичното, странно изображение на ноздрите.

- Питаме се дали подражанието на франките и на големите китайски майстори е стил? - подигравателно рече Майстор Осман.

Стори ми се, че иронията му визира моя покоен Лелин и се засегнах. Покойният Лелин би рекъл: „Несъвършенство, което извира от душата на миниатюриста, а не от неговата некадърност или бездарие, е стил.“

Освен несъвършенството в ноздрите, нямаше никакъв друг белег, било в подхода на миниатюриста или в самия кон, който би помогнал да се разкрие подлеца, убил Лелин ми. Затрудняваше ни разпознаването не само на ноздрите, а и на носовете на конете, скицирани върху листа с размазаното мастило, намерен у горкия Финяга ефенди.

Прекарахме сума ти време, докато издирим рисунките на коне, правени за различни книги през последните години от любимите миниатюристи на Майстор Осман и да открием някакво несъвършенство в ноздрите. В двеста и петдесетте рисунки, отразяващи шествията на общности и гилдии, преминаващи пред Падишаха ни - все рисунки за „Сурнаме“, което предстоеше да бъде завършено, - имаше много малко коне. Пратиха, с позволението на Падишаха ни, разбира се, хора в придворната работилница - там имаше книги-образци, мостри на току-що завършени книги, а така също в Ендеруна и в харема, та да донесат де що има турени под ключ книги, без съхраняваните във вътрешната хазна, естествено. В страниците на „Зафернаме“, донесена от покоите на един от младите принцове, има рисунка върху двойна страница, изобразяваща погребалната церемония на султан Сюлейман Кануни, умрял по време на обсадата на Сигетвар; най-напред огледахме нарисуваните там коне - дорестия с бяло петно на челото и черногривестия сив кон с очи на газела, теглещи погребалната кола, тъжните заради погребението на султан Сюлейман коне с наметнати връз тях извезани със злато покривала и фантастични попони под седлата. Бяха ги рисували Пеперудата, Маслината и Щъркела. Всички коне, независимо дали теглеха погребалната кола с големи колелета, или гледаха почтително със замъглени очи тялото на господаря си под тъмночервения саван, имаха една и съща изящна стойка, заимствана от старите хератски майстори - единият крак гордо изнесен напред, другият изпънат отвесно зад него. Шиите им бяха удължени и извити, опашките - вързани, гривите - подрязани и вчесани, но несъвършенството, което търсехме в носовете на всеки от тях отсъстваше. Не го открихме и по носовете на стотиците коне, яхнати от участващите в погребалната церемония военоначалници, мъдреци и ходжи, застинали за почест пред покойния султан Сюлейман по околните хълмове.