Орхан Памук - Името ми е червен

В красивите очи на Кара прочетох съгласие.

- Лицето на поета - продължих, - е като всяко друго лице. Ако покойният Абдуллах Хатифи се появеше тук, нямаше изобщо да го разпознаем в рисунката. Но в атмосферата на творбата, в позата на Хатифи, в багрите, в позлатата и в тази прелестна ръка, сътворена от Бехзад, нещо все пак ни кара да вярваме, че на рисунката е изобразен поет. Защото в нашите рисунки смисълът предхожда формата. Днес рисуваните все повече подражават на франкските стилове, както е и в книгата, заръчана от Падишаха ни на покойния ти Лелин, а това означава, че светът на смисъла е приключен, на ход е светът на формата...

- Лелин беше убит! - грубо ме прекъсна Кара.

Погалих ръката на Кара в дланта си, както бих погалил ръчицата на чирак, комуто тепърва предстои да сътворява вълшебства. Известно време мълчаливо и благоговейно се взирахме във вълшебството на Бехзад. Сетне Кара измъкна ръката си от моята.

- Прекалено набързо огледахме предишната страница - каза, - дори не обърнахме внимание върху носовете на дорестите коне.

- Там нямаше нищо особено - отговорих му и за да се увери, върнах предишната страница: В ноздрите на конете нямаше нищо особено.

- Кога ли най-сетне ще открием конете със странните носове? - като дете попита Кара.

Призори двамата с джуджето намерихме прочутото „Шахнаме“ на шах Тахмасб в железен сандък, затрупано от копринени платове и зелен атлаз, а Кара, сгушен върху червен килим от Ушак, положил красивата си глава върху извезана с бисери възглавница, спеше.

Между другото, едва зърнал отново подир толкоз години прочутата книга, тутакси проумях: Денят за мен започва сега.

Беше толкова обемиста и тежка, че аз и Джезми ага едва я измъкнахме и пренесохме. Още с докосването на този екземпляр, който бях виждал преди двайсет и пет години, усетих, че корицата е от дърво, облицовано с кожа. Когато преди двайсет и пет години почина султан Сюлейман Кануни, шах Тахмасб тъй се израдвал, че се е отървал от трижди завладявалия Табриз падишах, че проводил на заелия мястото му султан Селим камилски керван, претоварен с дарове - сред тях и фантастично изработен Коран, и тази невероятна книга от хазната си. Книгата и останалите дарове, съпровождани от тристачленната персийска посланическа мисия най-напред пристигнаха в Едирне, дето през онази зима ловуваше новият ни падишах, сетне натоварените върху камили и мулета дарове пристигнаха в Истанбул и четиримата, Главният миниатюрист Кара Меми и ние, трима млади миниатюристи, отидохме да видим книгата, преди да я заключат в хазната. Него ден, точно като истанбулчани, юрнали се да видят слон от Индия или жираф от Африка, ние се затичахме към двореца и тогава аз чух от Майстор Кара Меми, че когато остарял, Великият майстор Бехзад напуснал Херат и отишъл в Табриз, ала понеже вече бил сляп, ръката му не е докосвала тази книга.

Да разглеждаме тази книга, включваща двеста и петдесет големи рисунки, за нас, османските миниатюристи, смайвали се дотогава от най-обикновени книги с по седем-осем рисунки, бе като да се разхождаме насън из разкошен дворец. Смирени и смълчани, съзерцавахме великолепните страници на книгата, сякаш пред нас, като някакво чудо, за миг бяха изникнали самите райски градини.

Цели двайсет и пет години не преставахме да споменаваме заключената в хазната книга.

Сега отгърнах трепетно дебелата корица на прочутото „Шахнаме“, както безмълвно се отваря портата на дворец, а приятният шум от разгръщането на страниците пораждаше у мен повече тъга, отколкото възхита.

1. Не можех да се съсредоточа върху рисунките, защото ми пречеха всички ония истории с истанбулските майстор-миниатюристи, заимствали по нещо от тази книга.

2. Гледах фантастичните миниатюри, разположени след всеки пет-шест страници в книгата (Решително и ловко Тахмурас стоварва боздугата си върху главите на дяволите и великаните, които, после, в мирно време, ще го учат на азбуката, на гръцки и различни други езици), но всъщност търсех рисувана от Бехзад ръка.

3. Диренето на конските ноздри, присъствието на Кара и джуджето ме разсейваха от жадуваното вглъбяване във всичко, което виждах.

Да гледам до насита тази книга бе щастливата орис, с която Аллах ме бе наградил сега, преди връз очите ми да се спусне кадифеното перде на тъмнината, тази милост от Аллах за всеки миниатюрист, същевременно обаче бях нажален, понеже я гледах повече с разума си, отколкото със сърцето си. Успях да разгледам всичките двеста петдесет и девет (а не двеста и петдесет) рисунки в неповторимата книга, докато утринната светлина достигна залата на хазната, все повече заприличваща на студена гробница. Нека да поясня всичко детайлно, както постъпват арабските учени, отдаващи първенство на разума.