Орхан Памук - Името ми е червен

Запитах се с любопитство: „Как ли го е сторил Майстор Бехзад?“

Не отделях зениците си от огледалото, а ръката ми, като женска ръка, привикнала да разкрасява очите с грим, сама напипа иглата. Забих иглата в дясната си зеница непоколебимо, решително, уверено и със сила, с каквато се пробива върха на щраусово яйце, което трябва да се изографиса. Засмъдя ме не защото усетих, а защото видях какво сторих. Забих иглата в окото си на дълбочина колкото четвърт палец и я измъкнах.

В двустишието, изписано върху рамката на огледалото, поетът пожелаваше на този, който се огледа в него, безкрайната красота и безкрайната светлина на света, както и безкраен живот на огледалото.

Усмихвайки се, повторих същото и с другото си око.

Дълго останах неподвижен. Наблюдавах света. Всичко.

Багрите на света не изтъмняха, както си бях представял, само като че ли запреливаха една в друга. Ала все още горе-долу провиждах всичко.

Подир малко бледа слънчева светлина се спусна между тъмночервените, кървавочервените платове в залата на хазната. Главният хазинедар и хората му счупиха печата с познатата церемониалност, отключиха и отвориха портата. Джезми ага смени с нови гърнетата, лампите и мангала, взе пресен хляб и сушени черници и обяви, че продължаваме да търсим сред книгите на Падишаха ни конете със странни носове. Можеше ли нещо да е по-прекрасно от това да разглеждаш най-приказните рисунки на света и да се опитваш да си припомняш света такъв, какъвто го вижда Аллах?

Призори, когато Главният хазинедар и агите отвориха церемониално портата, очите ми тъй бяха привикнали с аленокадифения цвят в хазната, че зимната утринна светлина, нахлула от двора в Ендеруна, ми се стори недействителна, дори плашеща. Стоях неподвижно, точно като Майстор Осман: Сякаш ако се раздвижех, плесенясалият прашен въздух, който като че ли можеше да се пипне с ръка, би избягал навън заедно с търсените улики.

Майстор Осман гледаше светлината, нахлуваща в хазната над главите на строените в две редици край портата аги със Странно изумление, сякаш виждаше чудо.

Снощи, докато го наблюдавах отдалече как разгръща страниците от „Шахнаме“ на шах Тахмасб и съзерцава рисунките, забелязах, че от време на време върху лицето му се настаняваше същия израз на изумление. Сянката му върху стената току трепваше, той акуратно свеждаше глава към лупата, устните му придобиваха особена мекота, сякаш възнамеряваха да издадат сладка тайна, а когато се прехласваше по някоя рисунка, те се раздвижваха.

Когато отново залостиха портата на хазната, аз напрегнато и с непрестанно нарастващо безпокойство се защурах из залата; притеснявах се, че няма да открием в книгите търсените сведения - времето бе недостатъчно. Споделих притеснението си с Майстор Осман, понеже усещах, че задачата ни много-много не го вълнува.

Мило хвана ръката ми, като майстор, свикнал да гали чираците си.

- На хора като нас не им остава друго, освен да се стараят да гледат на света, както го вижда Аллах и да се уповават на неговата справедливост - каза ми той. - А тези две неща, чувствам го дълбоко в душата си, тук, сред рисунките и предметите, се превръщат в едно цяло. Колкото по-близо сме до възможността да виждаме света, както го вижда Аллах, толкова повече се приближаваме до неговата справедливост. Ето, виж иглата, с която се е самослепил Майстор Бехзад...

Разказа безпощадната история на иглата, помоли ме да я огледам по-внимателно и побутна лупата - взрях се в съвършеното острие на това отвратително нещо - върху връхчето се забелязваше влажно, възрозово петънце.

- За старите майстори - продължи Майстор Осман - е било въпрос на съвест дали да променят маниера на работа, багрите и стиловете, следвани цял живот, или не. Намирали са за безчестно веднъж да виждат света през очите на шах от Изтока, а друг път - през очите на владетел от Запада, както правят днешните майстори.

Не гледаше нито мен, нито страницата пред себе си. Очите му сякаш се взираха в някаква белота назад, в нещо недостижимо и далечно. Рисунката пред него изобразяваше сблъсъка на персийската и туранската армии с наскачалите едни срещу други коне, с копията, ломящи брони, с разкъсаните тела, с въргалящите се по земята глави, отсечени ръце и оплискани с кръв тела, с храбрите воини, които в предсмъртна агония измъкват саби и се пронизват - всичко това, обаче, изобразено с весели, радостни багри.

- Принуждавани да приемат стиловете на победителите и да подражават на миниатюристите им, великите стари майстори, за да запазят честта си, героично се самоослепявали и преди чистата тъмнина на Аллах да се спусне върху очите им, с часове, понякога с дни не вдигали очи от някоя фантастична рисунка. И понеже прониквали с часове във вселената и в смисъла на тази рисунка - понякога върху нея прокапвала от очите им кръв, - водещата ги право към слепотата приятна мекота лека-полека замъглявала очите на смелите майстори и прокуждала от душите им злото! Знаеш ли коя рисунка бих искал да съзерцавам, докато стигна тъмнината на слепотата?