Орхан Памук - Името ми е червен

Лупата на Майстора бе почти долепена до рисунката, а носът му - до лупата. За да успее да я види, той пряко сили напрегна не само очите си, а и главата, мускулите на врата, старческия гръб и раменете си. Настъпи дълго мълчание.

- Ноздрите на коня са отрязани - каза, дишайки тежко.

Долепих глава до неговата. Буза до буза изучавахме ноздрите. По някое време с тъга отбелязах, че не само ноздрите на коня са отрязани, но и че Майстор Осман вижда мъчително.

- Видяхте, нали?

- Доста смътно - отвърна. - Опиши ми рисунката.

- Една печална, според мен, булка - казах мрачно. - Булка, яхнала черногривест сив кон с отрязани ноздри, придружена от спътниците си и от чужди пазванти. Мъжете са с грубовати лица, страховити черни бради, сключени вежди, огромни мустаци, яки кости, джубета от лъскава коприна, фини обувки, шапки от мечешка кожа, секири и саби - ясно е, че са тюркмени от Аккоюнлу в Мавераннахр. Пътуването е през нощта в светлината на светилници и факли, а красивата булка е с придружителки - всичко това подсказва, че на печалната китайска принцеса й предстои дълъг път.

- За да подчертае съвършената красота на булката, миниатюристът е покрил лицето й с бяло, както го правят китайците, нарисувал я е с дръпнати очи, поради което ние би трябвало да си мислим, че е китаец - рече Майстор Осман.

- Какъвто й да е бил, аз съжалявам печалната красавица, която, придружавана от чужди пазванти, пътува като булка посред нощ през полето към непозната страна и към мъжа, когото дори не е виждала - рекох и веднага попитах: - Как ще разберем по отрязаните ноздри на яздения от нея кон кой е нашият миниатюрист?

- Разлиствай страниците и описвай какво виждаш -отвърна Майстор Осман.

Преди малко, когато изтичах да занеса на Майстор Осман книгата, джуджето седеше на гърнето си, но сега и то се бе присламчило към нас, тъй че и тримата се взирахме в разгръщаните от мен страници.

Така: Прелестни китайки, нарисувани в стила на нашата булка, свирят на странен уд в градина. Китайски къщи, кервани, поели на дълъг път, степни дървета и приятни като стар спомен степни пейзажи. Вълнообразни дървета в китайски стил, разцъфтели пролетни цветя, щастливи славеи, запели по клоните. Принцове в шатри от хорасански тип разговарят за поезия, за вино и за любов, приказни градини, очарователни бейове излизат на лов с конете си, а на ръцете им - невероятни соколи. После през страниците сякаш премина дяволът, усетихме прокрадналото се зло в рисунката по-скоро като мъдрост. Влагал ли е миниатюристът ирония в жеста, с който героичният принц убива дракона със своето исполинско копие? С доволство ли е пресъздавал нищетата на злощастните селяни, очакващи изцеление от шейха? Кое му е доставяло по-голяма наслада - да рисува тъжните очи на съешаващите се кучета, или да обагря в дяволско червено устните на хилещите се, зяпащи ги жени? Пък и самите дяволи: Тия странни създания наподобяваха джиновете и великаните, многократно рисувани от миниатюристите в „Шахнаме“, само че талантът на миниатюриста шегобиец им бе придал в повече и недоброжелателност, и агресивност, та да заприличат на човеци. Позасмяхме се на страховитите дяволи в човешки ръст, но с прегърбени тела, с разклонени рога и котешки опашки. Голите гърчещи се дяволи с рунтави вежди, бузести лица, огромни очи, остри зъби, остри нокти и с потъмняла като на старците кожа се боричкат кой да води откраднатия огромен кон, та да го принесат в жертва на своите богове, те танцуват, подскачат, секат дървета и бягат с отмъкнати паланкини на красиви султани, ловят дракони, ограбват хазни. В тази книга бяха се изявявали различни миниатюристи и аз обясних на Майстор Осман, че миниатюристът, сътворил дяволите, е нарисувал календерите невчесани, в дрипи, с железни вериги и сопи в ръцете, както ги е изобразявал Сиях Калем. Изслуша ме внимателно и рече:

- Да се режат ноздрите на конете, за да дишат по-леко и да препускат по-дълго е вековна моголска традиция. Когато конниците на хан Хулагу завладяват всички арабски, персийски и китайски страни, влизат в Багдад, избиват населението му, разграбват града и хвърлят книгите в Тигър; известният калиграф и миниатюрист Ибн Шакир, за да избегне клането, тръгва не на юг, като всички, а на север, следвайки посоката, от която нахлували моголските конници. По онова време миниатюристите не били взимани насериозно, понеже Свещения Коран забранявал рисунки по книгите. Говореше се, че нашият пир, нашият майстор Ибн Шакир, извършил своя прословут и продължителен поход на север, е достигнал сърцето на моголските армии и тогава видял, че ноздрите на конете са отрязани - на него дължим голямата тайна на нашата професия: Да виждаш света от минарето, да полагаш къде скришом, къде явно линията на хоризонта и да рисуваш в животворни, оптимистични багри всичко - от вълнообразните облаци до насекомите така, както са го виждали китайците. Подир години, преодолявайки снегове и бури, стигнал в Самарканд и изработил книга, в която, доколкото съм чул, а и видял, няма нито един кон с отрязан нос. Защото според него приказните коне без всякакъв недостатък не били силните, мощни, победоносни моголски коне, които видял в зрелите си години, а изящните арабски коне, с които тъжно се бил разделил в щастливата си младост. По тази причина смятам, че конят със странния нос от книгата на Лелин не е свързан нито с моголските коне, нито с традицията на моголите, внедрена в Хорасан и Самарканд.