Орхан Памук - Името ми е червен

4. Ето: Розовата земя със сините камъни, по която пред Падишаха ни с тенджери в ръце преминават майстор-готвачите, варейки сарми с месо и лук в огромен казан върху огнище, настанено връз едноколка, и тъмносинята земя с алените камъни, по която без да стъпва се придвижва нещото, наподобяващо полупризрак от рисунката на Лелин, именувана „Смъртта“, бяха дело на една и съща ръка (Пеперудата).

5. Докато персийският посланик убеждава Падишаха ни, Владетел на света, че персийският шах е негов приятел и че не питае никакви други, освен дружески чувства към него, татарските вестоносци съобщават, че войските на шаха се готвят за нов поход срещу турците, и в миг тълпата се разфучава, и сред гнева и хаоса, за да уталожат вдигналия се над площада прахоляк, пристигат водоносци и мъже, преметнали на гърбовете си кожени мехове, готови да лиснат ленено масло връз гневно напиращата към посланика тълпа, та да я усмирят. Тичайки, водоносците и мъжете с кожените мехове, пълни с ленено масло, вдигат крак досущ като тичащите воини от оцветената в червено страница, и значи бяха дело на една и съща ръка (Пеперудата).

Последното откритие не бе мое, а на Кара - ококорил очите си като гадателски камъчета, той направляваше търсенето на улика, насочвайки лупата в ръката ми ту вдясно, ту вляво, ту към една, ту към друга рисунка, подтикван от страха пред евентуалното изтезание и от надеждата да зърне жена си, чакаща го вкъщи. Отне ни цял следобед да направим детайлно проучване в „стил недиме“ на деветте рисунки, останали от покойния Лелин и на работата на миниатюристите върху тях, както и да анализираме резултатите.

Покойният Лелин ефенди не бе предоставил и една страница изцяло на четката и уменията на един-единствен миниатюрист -и тримата ми майстори бяха взели участие в изработването на повечето рисунки. Това пренасяне на рисунките от къща на къща, това размотаване напред-назад, говореше за недоизпипаност. В рисунките бе взела участие и някаква неумела, непозната за мен ръка, ядосах се като видях колко бездарен е гнусният убиец, ала по неуверените мазки Кара се досети, че автор е Лелин му: Благодареше на него не тръгнахме по неверна следа. Ако не броим горкия Финяга ефенди, орнаментирал книгата на Лелин съвсем като нашето „Сурнаме“ (да, естествено, почувствах се оскърбен) - струва ми се, четката му е играла по стените, листата и облаците, - вече беше напълно ясно, че в тези рисунки са взели участие единствено моите трима миниатюристи, най-добрите в цялата гилдия. Чедата ми, отгледани от мен с любов още от чирашките им години, любимите мои трима таланти - Маслината, Пеперудата и Щъркела...

С цел да облекча разследването, разказах за умението, майсторството и нрава на всеки от тях, като пътьом споделих нещица и от своя живот:

КАЧЕСТВАТА НА МАСЛИНАТА

Истинското му име е Велиджан, не знам да е имал друго, освен даденото му от мен прозвище, защото никъде не съм срещал негов подпис. По вторниците ме взимаше сутрин от къщи, докато беше чирак. Прекалено е горд; и още нещо - дори да се унижи дотам, че да се подпише, би искал това да се знае, което означава, че не би прикрил подписа си. Аллах го е надарил с велик талант. Прави всичко и най-лесно, и най-добре - от орнаментирането до рамкирането. Той е най-блестящият художник в придворната работилница, когато трябва да се рисува дърво, животно и човешко лице. Бащата на Велиджан, който, струва ми се, бе го довел още десетгодишен в Истанбул, в Табриз е бил ученик на прочутия художник на лица Сиявуш от придворната работилница на сафавидския шах; родословието на майсторите се простирало назад чак до времето на моголите. Моят ученик рисува лицата на младите влюбени клъгли като месечина, както китайците и както изпиталите моголо-китайското влияние майстори, установили се преди сто и петдесет години в Самарканд, Бухара и Херат. Нито докато беше чирак, нито след като стана майстор успях да разчупя, както ми се щеше, тоя костелив орех, затворен в себе си. Щеше ми се да надскочи стила и образците на моголо-китайско-хератските майстори, заложени дълбоко в душата му, дори, ако се наложи, да ги забрави. Когато му го казах, той мигом отвърна, подобно на всеки миниатюрист, сменящ придворната работилница и страната, че всъщност отдавна ги е забравил и никога не ги е следвал. За повечето миниатюристи, съхранили в паметта си онези фантастични образци, това бе важно, но ако Велиджан успееше да ги забрави, щеше да стане най-великият миниатюрист. Без сам да го забелязва, той таеше дълбоко в душата си наученото от майсторите като грях, който не мажеш да отречеш, и от това имаше две ползи: 1. Изпитваше чувство на вина и отчужденост, а те придават зрялост в сръчността на даровития миниатюрист. 2. Когато е притеснен, си припомня онова, дето твърди, че го е забравил и, ползвайки някой стар хератски образец, великолепно се справя с непознатата тема, с новия сюжет, с необичайната сцена. Маслината има набито око, знае как хармонично да внесе в новата рисунка наученото от старите образци, от старите майстори на шах Тахмасб. Ръцете му успяват да постигнат невероятно съзвучие между хератската рисунка и истанбулската миниатюра.