Орхан Памук - Името ми е червен

- Но великите майстори не рисуват ли и без друго по памет, без да наблюдават конете, дърветата, хората?

- Така е - отвърнах. - Ала това е едно наизустяване, едно придобито с годините аналитично осмисляне. Те много добре знаят, че изкривяват образа на последния прекрасен кон от кръв и плът, който са наблюдавали, понеже в живота си са виждали достатъчно коне и рисунки на коне. Перото на майстор-миниатюриста, изрисувало десетки хиляди коне, най-накрая, благодарение на познанието, душевността и опита, се приближава до изобразяване на Коня, какъвто го е замислил Аллах. В един миг конят, нарисуван от ръката по памет, нарисуван с умение, с изстрадване и познание, се превръща в кон, твърде близък до Коня на Аллах. Но ръката, нарисувала ухото набързо, без натрупан опит, автоматично, без да уподобява ухото на падишахската щерка все ще допусне някое несъвършенство. Всеки миниатюрист допуска различни несъвършенства. Които се превръщат в негов подпис.

Чу се шум, настъпи някакво раздвижване. Хората на Главния бостанджъ оставяха страниците, иззети от калиграфите в старата придворна работилница и от домовете на моите миниатюристи.

- И без друго ухото всъщност е едно човешко несъвършенство - казах аз на Кара в желанието си да предизвикам неговата усмивка. - Различно и в същото време еднакво при всеки човек: Истинска уродливост.

- А какво се случило с миниатюриста, когото разпознали по подписа-ухо?

„Ослепили го“ - едва не изтърсих на Кара, но за да не го натъжавам повече, отвърнах:

- Оженил се за дъщерята на падишаха. Оттогава до днес сред хановете, шаховете, падишасите, собственици на много придворни работилници този стил, по който разпознават миниатюристите е известен като „стил недиме“, той е тайна - чрез него, когато миниатюристът сътвори една рисунка, колкото и малка да е тя, тутакси разкриват кой е извършителят на престъплението, даже и да отрича. Важното е да бъдат открити онези набърже пресъздадени детайли, които не са в центъра на рисунката и не са от съществено значение. Това могат да бъдат ушите, ръцете, тревата, листата, конските гриви, дори нозете и ноктите. Важното е миниатюристът да не знае, че дадена особеност е всъщност неговият подпис. С мустаците например не се получава; доста художници са забелязали, че всеки рисува по свой специфичен начин мустаците, тъй че те се превръщат в някакъв полуподпис. Но биха могли да бъдат веждите, защото никой не им обръща особено внимание. Дай сега да видим кои са младите майстори, чиито четки и пера са докосвали рисунките на покойния Лелин.

Подредихме една до друга страниците на двете книги - книгата на покойния Лелин и работеното под мое ръководство „Сурнаме“, описващо празника за сюнета на принца; две книги с различна тематика и с различен изобразителен изказ - едната тайна, другата - явна - работата по нея продължаваше; с Кара старателно изучавахме местата, които обхождаше моята лупа.

1. Най-напред на страница от „Сурнаме“, изобразяваща как Падишахът ни наблюдава от специално изградения за зрелището дворец шествието на кожухарския еснаф, внимателно се вгледахме в лисичата паст върху кожата, която държеше облеченият в червен кафтан кожухар с лилавия пояс. Пастта на лисицата бе разтворена, зъбите се открояваха до един; зъбите на злочестото създание в рисунката с дявола на Лелин, полудявол, полувеликан, което, мислех си, водеше началото си от Самарканд, и зъбите на лисицата бяха дело на една и съща ръка, бяха дело на Маслината.

2. През един весел ден от празненствата за сюнета, под прозореца, гледащ към „Ат Мейданъ“, пред Падишаха ни се явяват дрипави воини на правата вяра. Един от тях казва: „Повелителю мой, докато воювахме като твои юначни воини с неверниците за правата вяра, паднахме в плен, освободиха ни, за да намерим пари за откуп на близките си, на братята си, които останаха там като заложници, но в Истанбул открихме, че всичко е поскъпнало и сега не можем да изпратим пари за освобождаването на своите близки, останали като заложници при неверниците, тъй че се нуждаем от твоята помощ; дай ни или алтън, или пленник, та да го разменим за братята си заложници и така да ги освободим.“ Ноктите на ленивото псе, което с едно око наблюдава Падишаха ни, злощастните воини, персийските и татарски посланици и ноктите на кучето, включено в сцената, изобразяваща приключенията на парата в книгата на Лелин, бяха дело на една и съща ръка, бяха излезли изпод перото на Щъркела.

3. Сред премятащите се пред взора на Падишаха ни, сред търкалящите яйца по дъските фокусници, един плешивец с лилав елек и голи бедра е клекнал в края на червен килим и удря дайрето си - обхванал го е с пръстите си точно както жената с тепсията от червената рисунка в книгата на Лелин (Маслината).