Орхан Памук - Името ми е червен

Страхотно ме притесни червеното в една масова сцена, по чиито ъгли разпознах кой майстор-миниатюрист какво е работил. Нечия ръка, не се досещах чия, повлияна от странна, загадъчна логика бе положила невероятен червен цвят и целият рисуван свят бе потопен в червено. Разкрих пред Кара участието на всеки един от миниатюристите: Чинарът е на Щъркела, корабите и къщите - на Маслината, хвърчилото и цветята - на Пеперудата.

- Напълно естествено е велик майстор като вас, години наред възглавявал гилдията, да разпознава почерците на отделните миниатюристи, да разграничава характера на мазките им, своенравието на щриха им - рече Кара. - Лелин ми обаче, този книголюб особняк, ги е принудил да творят в нов, непознат стил - как тогава ще различите със сигурност отделните изяви на миниатюристите?

- Живял някога влюбен в книгите и в миниатюрната живопис падишах; живеел си той усамотено в крепостта, извисяваща се над Исфахан - реших да му отговоря с една история аз. - Бил храбър, умен, ала жесток падишах. Изпитвал обич единствено към книгите и дъщеря си. Тъй бил привързан към нея, че слухът, разпространяван от враговете му, според който бил влюбен в дъщеря си, едва ли бил лишен от основания. Тъй горделив бил и ревнив, че бил готов незабавно да отпочне война с принцовете и шаховете на всяка съседна страна, проводила пратеници да поискат ръката на дъщеря му. Естествено, мъж, достоен за неговата щерка не съществувал, на всичкото отгоре той я укривал вдън четирийсет стаи зад четирийсет ключалки. Защото вярвал в исфаханското поверие, че зърне ли я чужд човек, красотата й ще повехне. Когато била готова поръчаната от падишаха книга за Хосроу и Ширин, илюстрирана в хератски маниер, из Исфахан тръгнал слух: Бледоликата красавица, изобразена в една от масовите сцени, била щерката на ревнивия падишах. Много преди да достигнат слуховете до него, смутеният от тайнствената рисунка падишах разгърнал с треперещи ръце страниците на книгата и със сълзи на очи забелязал, че красотата на неговата дъщеря е претворена. Говорело се дори, че не самата дъщеря, а нейната красота като печален призрак била напуснала покоите си и, отразявайки се в огледалата, се е шмугнала под врати и през ключалки, за да се яви пред взора на мининиатюриста като лъч, като едва забележима мъглявина. Младият и талантлив миниатюрист не можел да откъсне очи от тази хубост, накрая не издържал и я изобразил в едно ъгълче на листа, върху който работел. Рисунката представлявала разхождащата се сред полето Ширин в мига, когато зърва нарисувания лик на Хосроу и се влюбва в него.

- Учителю, ефенди, та това е просто случайност -възкликна Кара. - Всички харесваме този епизод от легендата.

- Това не е приказка, а действителност - отвърнах. - Чуй: Нашият миниатюрист не претворил красотата на падишахската щерка в Ширин, а в недиме - една от придворните дами на Ширин, които я развличали, слагали трапезата и свирели на уд. Защото тъкмо в онзи момент рисувал въпросната недиме. И я пресътворил така, щото нейната дивна красота засенчила красотата на Ширин, от което и хармонията на творбата се нарушила. Щом видял дъщеря си, падишахът тутакси разпоредил да бъде издирен талантливия миниатюрист. Хитрецът обаче, понеже се боял от гнева на падишаха, бил нарисувал недимето, а всъщност - дъщерята на падишаха, не в обичайния си, а в съвсем друг, различен маниер, та да не бъде разпознат като автор. Понеже до същата рисунка се били докосвали перата и уменията на още мнозина миниатюристи.

- Добре, как тогава падишахът е подразбрал кой е нарисувал щерка му?

- По ушите.

- Чии уши, на щерката или на изобразената?

- То, в крайна сметка, е едно и също. Падишахът, съвсем интуитивно разгръщайки страниците на изработените от собствените му миниатюристи книги, взел най-внимателно да се вглежда в ушите. И открил отдавна познатата истина: Всеки миниатюрист, независимо от таланта си, има свой, специфичен подход в рисуването на ушите. Нещо, което не може да се каже за изображението на лицето, било то лицето на падишах, на дете, на воин, дори то да е, да пази Господ, неприкритото лице на Пророка, или пък, да не дава Господ, лицето на дявола. Всеки миниатюрист обаче рисувал ушите по свой си начин, сякаш оставял връз тях своя таен подпис.

- Защо?

- Когато рисуват лице, майстор-миниатюристите най-вече обръщат внимание на изражението му, на приликата и отликата му с нечие друго лице, на близостта му с духовната красота, рисуват го в съответствие с възприетите норми. Когато стигнат до ушите, миниатюристите не заимстват един от друг, не ползват образци, не рисуват от натура. Защото когато рисуват уши, изобщо не се замислят, не влагат жар, не проявяват внимание. Паметта движи перата им.