Орхан Памук - Името ми е червен

Блестяща едра сълза се стече от блестящото око на Калбие върху бузата й и добронамерената Естер реши при първа възможност да уреди Калбие с по-добър мъж от покойния.

- Всички тия грижи покойният много-много не ги споделяше с мен - каза предпазливо Калбие. - Поприпомних си някои нещица, сама ги навързах и реших, че всичко, което ни сполетя, е заради рисунките на Лелин ефенди, при когото се отби през последната вечер.

Това вече приличаше на извинение. А аз си помислих, че може би същият „подлец“ е убил и Лелин ефенди, а страданията, както и враговете на Шекюре и на Калбие са абсолютно еднакви. Двете сирачета ме наблюдаваха изпитателно - ето, и по това си приличаха двете жени. Но безмилостната ми логика на сватовница тутакси ми подсказа, че Шекюре е по-красива, по-богата и по-загадъчна. Изрекох първото, дошло ми наум.

- Шекюре моли да й простиш, ако има някаква вина. Предлага ти сестринското си, предопределено от съдбата приятелство и би желала да й помогнеш. Да си спомниш дали последната вечер покойният Финяга ефенди е казвал, че ще се срещне и с някого другиго, освен с Лелин ефенди. Ти мислила ли си дали е имал среща и с друг?

- В джоба на горкичкия ми Финяга намерих само това -отвърна.

От камъшена кутия, пълна с игли за шиене, парчета плат и голям орех, измъкна сгънат лист и ми го подаде.

Разгледах отблизо сгънатата хартия с някакви особени форми - мастилото бе размазано. Тъкмо се сетих на какво приличат, когато Калбие изрече:

- Това са коне. Покойният Финяга ефенди години наред правеше само орнаменти, не рисуваше коне, не са го и карали да рисува коне.

Вашата стара Естер гледаше скицираните, размазани коне и нищо не проумяваше.

- Ако занеса този лист на Шекюре, много ще се зарадва.

- Ако Шекюре иска този лист, нека сама да дойде при мене - горделиво отвърна Калбие.

Може би вече сте разбрали: Животът на хора като мен, за които любовта и болката, щастието и нищетата са само повод за смразяваща самота, не е белязан нито с преголяма радост, нито с преголяма мъка. Външно дори изглежда, че силните емоции, хвърлящи в смут душите на останалите, са ни непонятни; напротив, все повече разбираме дълбоките страдания на хората. Не разбираме обаче странното безпокойство, стаено в собствените ни души. Безмълвното, омрачаващо умовете и сърцата ни безпокойство, изместващо действителните радости и скърби, които би трябвало да изпитваме.

Погребах с помощта на Аллах баща й и след погребението тичешком се прибрах вкъщи, прегърнах моята Шекюре, за да изразя съболезнованията си, а тя се отпусна на миндера с децата си, гледащи ме враждебно, разрида се и аз направо се вцепених. Нейната мъка всъщност бе моя победа; бях се оженил за нея, както мечтаех на младини и, отървал се от нейния вечно унижаващ ме баща, се бях превърнал в стопанин на къщата; е, кой е луд да повярва на сълзите ми? Макар че не бе точно така, уверявам ви; просто не можех да скърбя истински, макар и да го желаех. Защото винаги съм чувствал Лелин като баща, дори повече и от собствения си баща. И още - и на погребението, и в джамийския двор долових как мълвата за неестествената смърт на моя Лелин, тъй като нямаше кой да затвори устата на пресметливия имам, измил тялото му, е плъпнала из квартала. Ето защо действително ми се искаше да скърбя, инак това, че не плачех, можеше да се изтълкува превратно; знаете я тази най-естествена боязън - да не би да те вземат за коравосърдечен.

Схватливите жени знаят как да не отлъчват такива като мен от общността, те казват: „Плаче мълком човекът.“ И аз плачех мълком, уединил се в ъгъла, за да не гледам с почуда как ридаят пресметливите съседки и далечни роднини, и докато размишлявах как да се държа оттук нататък като стопанин, на вратата се похлопа. Изтръпнах да не би да е Хасан, макар да бях готов и на това, само и само да се отърва от тоя сълзлив ад.

На вратата - млад придворен слуга. Викали ме в двореца. Смаях се.

В края на двора вдигнах от калта едно акче. Уплаши ли ме това, че ме викат в двореца? Да, уплаши ме; и все пак бях доволен, че съм навън, на улицата, на студа сред коне, кучета, дървета и хора. Като фантазьорите, дето си въобразяват, че винаги могат да се оправят с жестокостта на света и преди да ги хвърлят на палача, захващат приказка със затворническата стража за красотата на света, за необичайната форма на облака и за крякането в езерото, та и аз така - рекох да се сдуша с пратения за мен придворен слуга, ама той се оказа изобщо непознаващо усмивката хлапе, пъпчиво и неразговорливо. Минавайки край „Света София“ с изумление отбелязах колко грациозно се протягат към смръщеното небе стройните, изключително стройните кипариси, настръхнах целият, ала не от ужаса, че ще си ида тъкмо когато подир толкоз години се ожених за Шекюре, а от несправедливостта да умра сред мъчения без веднъж да съм я любил до премала.