Орхан Памук - Името ми е червен

- Пратихме нарочен човек - отвърна доволно Главният бостанджъ. - Тайно ще преровим цялата къща на тоя новоизлюпен зет.

Тук внезапна и особена светлина озари лицата им, върху тях се изписа и страх, и възхита - и двамата скочиха.

Без да се обръщам, разбрах, че е влязъл Негово Величество Падишахът ни, Повелителят на света.

Прекрасно нещо е задружният плач! В дома на горкичката ми Шекюре, при погребението на баща й, плакаха всички жени - близки, роднини, съседки, приятелки, наплаках се и аз. Най-напред си поплаках, опряла се до хубаво момиче, полюшвайки се в нейния ритъм, сетне, ама със съвсем друга напевност, пролях сълзи за собствената си нещастна съдба и за собствените си неволи. Ако поне веднъж седмично плачех така, вероятно щях да забравя и всекидневното бъхтене по улиците за едната прехрана, и вечните унижения, че съм дебелана, че съм еврейка - ех, щях да съм къде-къде по-словохотлива.

Обожавам тържествата, понеже сред многолюдието им забравям, че съм черната овца. Направо примирам за баклавата, ментовия мармалад, хляба с бадеми и пестилите по байрама; за пилафа с месо и бюреците по време на сюнетите; за вишневия сироп по празниците, организирани от Падишаха на „Ат Мейданъ“; за разнообразните ястия по сватбите; за сусамовата, медената и мускусната халва, изпращана от съседите след погребение.

Тихичко се измъкнах от софата, нахлузих си обувките и се смъкнах долу. Преди да се върна в кухнята, дочух странен звук, който идеше откъм открехнатата врата на стаята до конюшнята, сторих две крачки и надзърнах - Шевкет и Орхан бяха вързали с въже сина на една от плачещите горе жени и оцветяваха лицето му със старите четки на покойния.

- Опиташ ли се да избягаш, ще те пребием, да знаеш... - каза Шевкет и удари шамар на момчето.

- Дете мое, не може ли да играете спокойно, без да си причинявате болка? - попитах с най-кадифения си и притворен глас.

- Ти не се бъркай! - изкряска Шевкет.

До хлипащото момче видях малката му русокоса уплашена сестричка и незнайно защо я свързах със себе си. „Забрави, Естер!“

В кухнята Хайрие ме изгледа подозрително.

- Хайрие, от плач очите ми пресъхнаха като чешми -казах. - Ще ми дадеш ли, в името на Аллах, чаша вода?

Подаде ми я мълком. Преди да отпия, се вгледах в подутите й от рев очи.

- Разправят, че горкият Лелин ефенди умрял преди женитбата на Шекюре. То хорските усти не са торба, та да я вържеш. Разправят дори и че не бил умрял от естествена смърт.

Сведе очи. След малко вдигна глава и без да ме погледне, каза:

- Аллах да ни пази от клеветите.

Реакцията й подсказваше - „туй, дето се говори, е вярно“, тонът, с който изрече думите, подсказваше, че й е наредено да отговаря по този начин.

- Какво става? - прошепнах, сякаш бях посветена в тайната.

Нерешителната Хайрие явно бе схванала, че смъртта на Лелин ефенди я лишава от всяко превъзходство над Шекюре. Тъй де, преди малко най-горко плачеше и тя.

- Какво ще правя сега?

- Шекюре те обича много - рекох с привичното си умение да поднасям новостите. Пътьом вдигах похлупките на подредените между кюповете с туршия и петмез сахани, пресягах пръсти към някое парче, ей тъй - за проба, или пък само го помирисвах, сетне запитах кой ги е изпратил.

- Това е от Касъм ефенди от Кай сери, това от калфата в гилдията на миниатюристите, дето живее на две преки оттук, това от ключаря Солак Хамди, от булката от Едирне - заизрежда Хайрие, ала влязлата Шекюре я прекъсна:

- Жената на покойния Финяга ефенди не дойде да ни поднесе съболезнованията си, Калбие не изпрати ни вест, ни халва!

Отправи се към лятната пристройка. Последвах я, понеже разбрах, че желае да разговаряме насаме.

- Финяга ефенди не бе враг на татко. В деня на погребението му направихме и изпратихме халва. Искам да знам какво става - рече Шекюре.

- Веднага отивам, ще поразпитам и ще разбера - отвърнах й, понеже съобразих какво тревожи Шекюре.

Целуна ме, задето не я разпитвах повече. Студът на двора ни прониза, ние се прегърнахме и известно време останахме така. После погалих красивата ми Шекюре по косите.

- Боя се, Естер.

- Не се бой, миличка. Всяко зло за добро. Ето, че накрая се омъжи.

- Ама не знам постъпих ли правилно. За да разбера това, не го допуснах до себе си. Нощта прекарах при горкичкия ми баща - погледна ме с широкоотворените си очи, сякаш питаше: „Разбираш ли ме?“

- Хасан твърди, че женитбата ви няма никаква стойност в очите на кадията. Изпрати ти това.