Орхан Памук - Името ми е червен

2. Приятните спомени. (Прекрасните юноши, жените, талантливите рисунки, приятелството.)

3. Срещата с чудесата на старите хератски майстори. (Непосветеният не може да го разбере.)

Или простичко казано: В оглавяваната от мен придворна работилница на Падишаха ни отдавна вече не се създават предишните чудеса. Виждам, работите вървят от зле на по-зле; всичко приключи. И макар че цял живот рисувахме с любов, признавам с болка - тук твърде рядко ни се удаваше да достигнем съвършенството на старите хератски майстори. Примириш ли се с тази истина, животът ти става по-лек. И тъй като смирението действително улеснява живота, добродетелта в нашия свят става още по-безценна.

Най-смирено и аз доработвах описващото празненствата за сюнета на принца ни „Сурнаме“, по-точно рисунката, изобразяваща как египетският бейлербей поднася на честваното момче своя дар - най-прецизно изработената от филигранно злато, инкрустирана с рубини, изумруди и тюркоази сабя върху червено кадифе, корабът и арабският кон с бяло петно на муцуната, надменен, гневен, по-бърз от светкавица, с по-лъскав и от среброто косъм, с юзда от златни синджири, със стремена от бисери и топази, със сърмено седло от червено кадифе, обшито с рубини. Композирах рисунката, очертах контурите на коня, сабята, принца и наблюдаващите ги посланици, чираците ми ги оцветиха, а аз след тях дооформих с четка останалото. Оцветих в лилаво някои листенца по чинара на „Ат Мейданъ“. Пожълтих копчетата на посланика на татарския хан. И тъкмо бях захванал позлатата по юздите, когато на вратата се почука. Преустанових работата.

Млад дворцов слуга. Викал ме Главният хазинедар. Очите ми приятно смъдяха. Турих в джоба на кафтана си лупата и последвах слугата.

Приятно е да поемеш по улиците след продължителна работа! Светът ти изглежда и нов, и смайващ, сякаш Аллах го е сътворил вчера.

Зърнах куче - изглеждаше по-мъдро от всички рисувани кучета. Зърнах кон - майстор-миниатюристите ги рисуват къде по-изразителни. Зърнах чинара на площада - същият, чиито листа оцветявах преди малко в лилаво.

Да пресичаш площада, който от две години бях рисувал с преминаващите по него шествия, бе все едно да пресичаш собствените си рисунки. Тръгнеш ли по някоя франкска рисунка, достатъчно е да свърнеш в първата уличка, за да излезеш и от рисунката, и от рамката; забродиш ли из рисунка, изработена в стила на нашите хератски майстори, пристигаш на мястото, отредено ни от Аллах; а ако пък си в китайска рисунка, излазът от нея е невъзможен, защото китайските рисунки поемат към далнината, а тя е безкрайна.

Младият слуга май не ме водеше към старата зала на Дивана, дето при среща с Главния хазинедар уточнявахме изплащането на възнагражденията, даровете, подготвяни от миниатюристите за Падишаха ни, приказвахме си за книгите, за орнаментираните камилски яйца, за здравето и спокойствието на миниатюристите, за подсигуряването на необходимите бои, за златния варак и другите материали, за новопостъпилите жалби и молби, за удоволствията, въжделенията, радостите и волята на Падишаха ни, Владетел на света и за какви ли не още нещица - за очите ми, за лупите ми, за болките ми в гръбнака, за подлия зет на Главния хазинедар и за неговата котка - сива, на рижи петна. Навлязохме мълком в султанската градина. Заспускахме се предпазливо, сякаш вършехме престъпление, към морето между дърветата, по-безмълвни и от нас. Щом се отправяме към двореца на брега, вероятно, казах си, ще видя Падишаха ни, сигурно е там; свърнахме обаче от пътя. Изминахме пет-шест крачки и влязохме през сводестата врата на каменната постройка зад навеса за лодки. От фурната на бостанджията се носеше дъх на хляб. Познах придворните бостанджии по червените им одежди.

В стаята сварих Главния хазинедар и Главния бостанджъ. Ангел и дявол!

Главният бостанджъ - изпълнителят на смъртните присъди и изтезанията, човекът, дето водеше разпитите, дето смазваше от бой, дето избождаше очи и пращаше на фалагата - ми се усмихна мило. Като приятел, с когото споделяме обща стаичка в хан или който се кани да ми разкаже забавна историйка.

Приказката обаче подхвана не Главният бостанджъ, а Главният хазинедар:

- Преди година нашият Повелител ми нареди да подготвя книга като един от даровете за предстоящата посланическа визита, като пожела да опазя това в дълбока тайна - започна издалече той. - Затова и не счете за подходящо да възложи написването й на нашия шахнамеджи майстор Локман, не пожела да намесва и вас, от чийто талант се възхищава. Прецени, че сте предостатъчно заети с изработваното за празненствата по повод сюнета на престолонаследника „Сурнаме“.