Орхан Памук - Името ми е червен

Аз обаче виждам повече, отколкото би могъл да види човек, изкачил се на толкова високо място и чийто дух не се е отделил от тялото: Сега можех да виждам едновременно как децата си играят на прескочи кобила в пустата градина между гробовете зад Юскюдар, точно на отсрещния бряг; как се устремява по Босфора лодката със седем чифта весла на реисюлкютаба [122] Ръководител на секретарите на Дивана. - (Бел.прев.) , с която преди дванайсет години и три месеца отведохме венецианския посланик от неговото имение при Великия везир Кел Рагъб паша; как дебеланата на новия пазар в Ланга прегръща грамаданска зелка, сякаш е бебе сукалче; как се радвам преди години, че след смъртта на чавуша от Дивана Рамазан ефенди ми се отваря добра възможност за работа; как се взирам в червените ризи в скута на баба, докато мама простира прането на двора; как търча към крайните квартали, когато започнаха родилните болки на покойната майка на Шекюре и обърквам къщата на акушерката; ето го и червеният ми пояс, който изгубих преди повече от четирийсет години (откраднал го е Васфи); ето я и далечната приказна градина, сънувана преди двайсет години и дано някога Аллах ми посочи, че тя е Раят; ето ги отрязаните глави, носове и уши, изпратени на грузинския бейлербей [123] Управител на вилает. - (Бел. прев.) Али бей, разгромил бунтовниците в крепостта Гори; ето я и моята красива Шекюре - оплаква ме, вгледана в огнището на двора, след като е проводила съседките, дошли в дома ни.

Книгите и древните учени казват, че духът населява четири места:

1. Майчината утроба. 2. Земята. 3. Берзах, където съм в момента. 4. Рая или Ада, където ще бъдем изпратени подир Съдния ден.

От Берзах духът вижда едновременно миналото и настоящето и когато си спомня, не се ограничава в едно пространство. Едва като напусне затвора на времето и пространството разбира, че животът е тясна дреха. Колко е жалко - никой преди смъртта, си не проумява, че щом в света на мъртвите истинско щастие носи безтелесният дух, най-голямо щастие за живия е тялото без дух. Ето защо докато наблюдавах как по време на разкошното мое погребение плаче и се измъчва у дома скъпата ми Шекюре, аз молех Великия Аллах да ни дари в Рая с дух без тяло, а на Земята - с тяло без дух.

Знаете ги опърничавите старци, дето са посветили целия си живот на изкуството. Дето мърморят срещу всекиго. Високи, кокалести, слаби. Искат малкото оставащо време до края на живота им да е повторение на вече изминалата по-голяма част от него. Избухливи, гневни, недоволстващи от всичко. Дърпат юздите и изискват безропотно подчинение. И не харесват никого и нищо. Аз съм един от тях.

Такъв беше и осемдесетгодишният майстор на майсторите Нуруллах Селим Челеби (само дето не бе избухлив колкото мене) - бях едва шестнайсетгодишен, когато ми се падна честта да рисувам до него в една и съща придворна работилница. Такъв беше и последният велик майстор, когото погребахме преди трийсет години (само дето не бе толкова слаб и висок като мене). Искам да знаете, че критичните стрели, отправяни към легендарните майстори, нявгашни управители на придворни работилници, а днес насочени към мене, както и изричаните спрямо нас обвинения са лишени от всякакви основания.

1. Ние не харесваме нищо ново, тъй като нищо ново, заслужаващо да бъде харесвано, не е създадено.

2. Държим се като глупаци с повечето хора не защото сме изнервени, преуморени или поради друг наш недостатък, а защото повечето хора са глупаци. (Отнасяме се с тях дори по-добре, отколкото заслужават, благодарение на нашата деликатност и разум.)

3. С изключение на миниатюристите, които обучих и обичах, непрекъснато забравям и обърквам имена и лица, но не защото съм изкуфял, а защото тези имена и лица просто са лишени от цвят и от блясък, които да се запомнят.

На погребението на Лелин, чийто дух Аллах прибра рано поради глупостта му, се опитах да забравя колко страдания ми бе причинил покойният, принуждавайки ме да подражавам на франкските майстори. На връщане си мислех: Не е далеч денят, когато Аллах ще дари и мен с милостта да ослепея и да си ида от тоя свят. Естествено е да ме помните, докато моите миниатюри в книгите радват очите ви и в душите ви разцъфтяват цветята на блаженството. Но след смъртта ми държа да се знае: И в залеза на живота ми имаше неща, които пораждаха щастливата ми усмивка. Например:

1. Децата. (Те са квинтесенция на целия свят.)